Речниковото значение на корена на думата Курбан означава приближаване, доближаване, а като съществително име означава средство, чрез което става възможна близостта до Аллах. Курбан като религиозен термин означава заклано животно или заколване на животно, притежаващо определени качества в определено време с цел извършване на ибадет. В Свещения Коран думата курбан се споменава в два айета. В единия от тях (ел-Маиде, 5: 27) се споменава за двамата синове на Адем (алейхис селям), а в другия айет курбан се използва като средство за близост, което съдружаващите (мушриците) боготворели освен Аллах (ел-Ахкаф, 46: 28).
В човешката история човекът е извършвал жертвоприношения по различни причини, за да се доближи до Всевишния Аллах. Извършването на този ибадет стига до Хз.Адем. Коранът и Тората също споменават за синовете на Хз. Адем Кабил и Хабил, чието събитие се счита за жертвоприношение.
Тората посочва, че Хз. Ибрахим е искал да принесе в жертва сина си Хз. Исхак. Но Бог не позволил това да стане. Повелявайки: "Ти не пожали и единствения си син заради мен", му изпратил един овен. В християнството също се приема тезата, че Хз. Ибрахим пожелал да принесе в жертва Хз. Исхак.
Юдеите пожелали да принесат Хз. Исхак в жертва на Бог, тъй като техните деди приемали него, а големия син на Хз. Ибрахим отхвърляли, и изменили от завист текста в Тората, където се споменавало името на Хз. Исмаил, като написали Хз. Исхак. От друга страна, Тората посочва, че първородното дете трябва да се принесе в жертва. Според това отново Хз. Исмаил би трябвало да бъде принесен в жертва (Табери. Джамиу'л-Бейан, XXIII, 84-85).
Във връзка с принасянето в жертва Коран-и Керим посочва, че Хз. Ибрахим е пожелал да принесе в жертва сина си Хз. Исмаил. Едно от преданията е, че Мухаммед (салляллаху алейхи уе селлем) казал: „Наистина за курбан беше определен Исмаил." Според М. Хамидуллах този вид курбан, който бил разпространен по времето на Хз. Ибрахим, сред арабите преди исляма продължил да се практикува, а при юдеите – не.
В християнството се практикувало един вид жертвоприношение, при което даден човек, който не удържал дадената си дума, давал обет на Бога, че ще извърши нещо добро, за да не се счита постъпката му за грях. В католицизма значението на думата курбан е име, дадено на Хз. Иса. А арабите християни са дали друго значение на курбан –куддас, това означава ядене и хляб, потопен във вино, които се приготвят при тържества. Сабиите, които се покланяли на звездите, колели курбан за сутрешната звезда. Велхаузен изтъква, че на Узза, който е бил един от големите идоли за арабите преди исляма, през периода на невежеството се поднасяли за курбан малки момчета, момичета и роби.
От споменатото дотук става ясно, първо, че човек винаги е имал нужда от божество, на което да се осланя, изпитвал е чувство за вина, търсел е божество, което да опрости греховете му и до което той да се чувства близо. В много случаи обаче човекът се е заблуждавал при избора на свой Бог, тъй като Той трябва да бъде избран чрез убеждение, а хората често приемали своето божество, без много да размислят и да получат логично обяснение. Историята е станала свидетел на какви ли не жертвоприношения, но най-тежките, които днес съвременното общество не може да приеме, били принасянето в жертва на живи хора. Тази неприемливост показва моралното издигане на обществата.
Ислямът още преди 14 века е забранил принасянето в жертва на човек и даване на обет за него. Такъв обет е невалиден от гледна точка на исляма и изпълнението му се счита за престъпление.
През епохата на невежеството курбан се е колел за идолите, на гробовете, в Кябе, за джиновете, за надпревара в щедростта и за курбана акика.
В исторически план практиката с курбана съществува почти във всяка религия, но той се различава по форма и цел. В един айет на Свещения Коран (Хадж, 22: 34) се разбира, че във всички божествени религии е имало курбан с цел ибадет, което означава колене на животно.
Курбанът е установен като религиозна норма в исляма чрез кораничните постановки, Суннета на Пратеника и единодушието на ислямските учени. Неговото изпълняване е било заповядано през втората година от преселението (хиджра). Само че за този ибадет от гледна точка на класифицирането съществуват различни мнения: според Имам Ебу Ханифе да се коли курбан в дните на Курбан Байрам от задължените според религията е (степен на важност след фарза). Учените от Табиун [тези, които са виждали и говорили със сахабетата, сподвижниците на Пратеника (салляллаху алейхи уе селлем)] – Ибрахим ен-Нехаи, ЛейсбинСа'д и Евзаи, които са били ислямски тълкуватели, са на това мнение. От религиозните водачи на школата Ханефи– Ебу Юсуф, Мухаммед бин Хасен и Зюфер, потвърждават същата теза. Според много от ислямските учени от Табиун– Саид бинел-Мусеййеб и Алкаме, Имам Малик, Шафии, Ахмед бинХанбел; и учени от школата Ханефи казват, че курбанът не е ваджиб, а силен суннет (суннет-и мюеккеде).
Тези, които приемат коленето за курбан на Курбан Байрам като ваджиб, освен хадиси представят и аргументи от Корана. Според тях изразът в сура "Кевсер": „... коли курбан" е свързан с ибадета курбан в дните на Курбан Байрам. Но поради факта, че няма единно мнение сред ислямските учени, това доказателство се приема като занни. Но затова, че и този айет е категорично доказателство, както всички останали, и затова, че е занни според методите на ханефитската школа, може да се извлече разпореждане, равно на степента ваджиб.
Освен това тези, които приемат курбана за ваджиб, се основават на много хадиси, посочени от Пейгамбера като например хадиса, в който се казва: "...необходимостта да колят курбан тези, които отговарят на условията". Те също се основават на това, че Пратеникът никога не пропускал да коли курбан за Курбан Байрам, и няма нито един достоверен източник, доказващ обратното. Това значи, че той не го е пренебрегвал. Относно важността на коленето на курбан той казва:„…На мен ми бе повелено да чествам деня, в който се коли курбан. Всевишният Аллах отреди Курбан Байрама за този уммет (общност)." (Ебу Дауд. Едахи, 1).
В друг хадис Пратеникът повелява: „Който въпреки възможностите си не заколи курбан, да не идва в нашия молитвен дом." (Ибн Мадже. Едахи, 2; Муснед, II, 321; Даракутни II, 545...)
Тези, които твърдят, че курбанът е силен суннет, прилагат за доказателство думите на Пратеника: „Когато навлязат първите десет дни от месец зилхидждже (февруари), ако някой от вас иска да коли курбан, да не докосва нищо от животното – нито от вълната, нито от копитата (в смисъл да не отрязва)." (Муслим. Едахи, 6; Ебу Дауд. Едахи, 2; Тирмизи. Едахи, 22). Същите учени вземат от изречението "...ако някой от вас иска да коли курбан" думите "ако иска", и казват, че това зависи от волята на човека. И отново според тях, тъй като Пейгамберът (салляллаху алейхи уе селлем) редовно е колел курбан, и във връзка с хадисите, изразяващи благодатта от коленето, този ибадет може да се нарече не ваджиб, а суннет.
От гледна точка на индивидуалното и общественото си значение курбанът е ибадет, свързан с материални възможности и с много важни функции. На първо място, с извършването на ибадета курбан мюсюлманинът изпълнява повелята на Великия си Създател и показва по активен начин, че той пази в сърцето си чувството за раб на Аллах.
Чрез извършването на този ибадет мюсюлманите си спомнят за изпитанието, на което са били подложени Хз. Ибрахим и Хз. Исмаил, и се чувстват съпричастни към тях. От друга страна, колещият вижда, че благата във Вселената са дадени в услуга на човека, но трябва да разполага правилно с тях. Коленето не означава, че се пречи на размножаването на животните, защото този ибадет учи мюсюлманите правилно да се възползват от дадените им блага – животното, определено за курбан, трябва да притежава необходимите качества и да се коли по реда и начина, изискван от исляма.
Когато се каже курбан, въпреки че първо се сещаме за курбана, който се изпълнява с цел ибадет за Курбан Байрам, се имат предвид и други видове курбан, които се извършват със същото намерение. Те са: курбанът за обет; курбанът акика, курбанът, който колят изпълняващите Хадждж-иКиран и Хадждж-иТеметту и се нарича хедйе; курбанът, при който по време на хадж не се спазят някои правила и заради това трябва да се коли курбан, което има смисъл на наказание (кеффарет) за неустойката, но може да се извършва и за допълнителен ибадет (нафиле). Стойността на тези курбани е различна – някои са ваджиб, други – суннет и мюстехаб.
Коленето на курбан за умрял човек
Когато един умрял човек е завещал да се заколи курбан за него, завещанието му трябва да се изпълни, а месото от курбана трябва да се раздаде на бедните. А според ислямската школа Шафии курбан не може да се коли за умрял човек. Според Ханефитската, Маликитската и Ханбелитската школи дори и да няма завещание и "адак", курбан може да се коли, като се посвети за душата на умрелия. Но при школата Малики това се счита за мекрух.
Условията, на които трябва да отговаря един мюсюлманин, за да се счита според религията за задължен, се наричат вуджуб. За да бъде ваджиб курбанът на даден човек, той трябва да притежава следните качества: да бъде мюсюлманин, да бъде умствено здрав и пълнолетен, да бъде свободен, да не е пътник, а домакин (муким), да притежава необходимата материална способност.
Качества, необходими за валидността на курбана:
За да бъде валиден, ибадетът курбан трябва да има следните качества:
Животното, което ще се коли, да е от одобрените за колене видове според религията; да е на нужната възраст; да няма недостатък, който да бъде пречка за колене; курбанът да се коли в определеното време; курбанът да се коли с намерение за курбан.
Курбанът като ибадет има и морални и обществени ползи, тъй като през дните на Байрама хората, които нямат възможност да си купят месо, могат да получат от него и по такъв начин няма да се чувстват изолирани от обществото; така те също ще могат да празнуват празника заедно с всички мюсюлмани, защото Всевишният Аллах подлага на изпитание хората – едни чрез богатство, а други чрез бедност. Богатият не трябва да забравя, че това, което притежава, не го е спечелил сам, а то е станало с благоволението на Аллах. Затова, ако Аллах не пожелае, човек няма да притежава нищо и може да загуби всичко. Когато в съзнанието на всекиго всекидневно лежи мисълта за Аллах, за неговите повели, когато не забравя собствените си религиозни и морални задължения, той ще бъде буден и няма да позволява неговият брат мюсюлманин да страда и изнемогва. Ислямът е морална система, която много ясно показва пътя на мюсюлманите, за да стигнат до щастието. От тях се иска само да го следват.