Ситостта погубва човека, гладът го съживява. Да, няма грешка, това е самата истина.
У непрекъснато сития човек се проявяват и материални и духовни болести. За материалните болести предупреждават по най-убедителен начин лекарите. А за духовните болести свидетелства самият живот. Не въздействат наставленията и беседите на човек, който е препълнил стома...ха си. И най-мъдрите слова да бъдат изречени, и най-ценните съвети да бъдат дадени, и косъм по него няма да мръдне, защото стомахът му е пълен, а окото и сърцето му са мъртви. Ето защо една велика духовна личност е казала:
– Вас ситостта ви погуби, нас гладът ни съживи!
Велика истина се крие в тези слова. Виждаме дори Пратеника на Аллах (с.а.в.) често да гладува.
Един ден Фатма (р.анха), любимата щерка на Пророка, дошла при него с парче хляб. Казала:
– Току-що опекох хляб, донесох едно парче за теб, татенце.
Пратеника на Аллах казал:
– Дъще, за пръв път от три дена баща ти взема парче хляб в ръката си!
Хз. Айше (р.анха) предава:
– Ние, семейството на Мухаммед (с.а.в.), изкарвахме месец, без да се запали огън в дома ни. Храната ни се състоеше от фурми и вода. Понякога жените на мединските сподвижници носеха мляко на Пратеника на Аллах и с него се крепяхме на крака.
Великите личности на исляма вземали пример от това състояние на Пратеника на Аллах (с.а.в.), предпочитали да гладуват и с глад поддържали живи душите и сърцата си.
Големият мистик Сехл бин Абдуллах подражавал на Пратеника на Аллах (с.а.в.), попитали го:
– Какво ще кажеш за яденето веднъж на ден?
– Това е яденето на преданите – отговорил той.
– А за яденето по два пъти на ден?
– Това е яденето на вярващите.
– А за яденето по три пъти на ден?
Сехл се ядосал и казал:
– Прибери се при твоето семейство и поискай да ти направят обор, можеш да ядеш в него колкото пожелаеш.
Духовните личности предпочитали глада пред ситостта, гладували по собствена воля, така се развивали духовно, напредвали в науката и достигали мъдростта.
Лишенията са властвали в живота на тези хора, заслужаващи имената им да бъдат споменавани в книгите, най-важната им цел била да сложат преграда пред желанията и страстите на душите им. Ала нашата главната цел е да следваме страстите на душите си, дотолкова, че дори и най-малкото лишение помрачава света ни. Тоест когато онова, което великите личности са избирали с волята си, по неволя сполети нас, ние изтръпваме, губим надежда вместо да се възползваме от ситуацията, изпадаме в депресия.
Веднъж някакъв човек срещнал Ебу Тураб-и Нахшебийе в храма и го попитал от колко дена гладува. От седем дена, бил отговорът. Такива хора считат и най-сухия хляб за най-голямото благо, когато го притежават, считат себе си за най-щастливите хора.
Днес нашите трапези са препълнени с най-различни блага на Всевишния Аллах, ала ние не сме радостни и не сме щастливи. Не се разпознаваме като хора, удостоени с големи блага, и се давим в чувството, че все нещо ни липсва. Може би тях гладът ги съживява, а нас ситостта ни погубва..