Това е историята на един човек, когото бих определил като търсач...
Търсачът е някой, който търси; не е непременно човек, който намира.
Не е и някой, който непременно знае какво търси.
Просто е човек, чийто живот представлява търсене.
Един ден търсачът почувствал, че трябва да тръгне за град Камир.
Бил се научил да обръща сериозно внимание на тези усещания, които идвали от непознато място в него самия, така че оставил всичко и потеглил.
След като вървял два дни по прашните пътища, различил Камир в далечината.
Малко преди да стигне до града, вниманието му било привлечено от хълм в дясно от пътя, покрит с чудна зеленина и обсипан с множество дървета, птици и прелестни цветя.
Ниска ограда от лакирано дърво обграждала хълма от всички страни.
Бронзовата портичка го приканвала да влезе.
Изведнъж усетил, че забравя за града и отстъпва пред изкушението да си почине за малко на това място.
Търсачът влязъл през портичката и бавно тръгнал след белите камъни, които изглеждали безразборно разпръснати между дърветата.
Позволил погледът му да прелита като пеперуда вурху всяка подробност от пъстроцветния рай.Имал очи на търсач и може би затова открил следния надпис върху един от камъните: Абдул Тарег, живял 8 години, 6 месеца, 2 седмици и 3 дни
Малко се разстроил, като видял, че камъкът не бил просто камък: бил надгробна плоча.
Натъжил се при мисълта, че там било погребано толкова малко дете.
Като се огледал, човекът установил, че на съседния камък също имало надпис.
Приближил се и прочел:Ямир Калиб, живял 5 години, 8 месеца и 3 седмици
Търсачът се почувствал ужасно разстроен.
Красивото място било гробище и всеки камък бил надгробна плоча.
Една по една започнал да чете плочите.
Върху всяка имало подобен надпис: име и точната продължителност на живота на покойника.
Обзел го ужас, когато установил, че възръстта на детето, живяло най-дълго време, едва надвишавала 11 години....
Пазачът на гробището, който минавал наблизо, се приближил.
Известно време го наблюдавал мълчаливо как плаче и накрая го попитал дали оплаква някой близък.
-Не, не плача за близък-казал търсачът.
-Какво става в този град? Какво ужасно нещо се случва тук? Защо има толкова много мъртви деца, заровени на това място? Какво е това страшно проклятие, което тегне върху хората, та ги е принудило да направят детско гробище?
Старецът се усмихнал и казал:
-Успокойте се, няма такова проклятие.Работата е там, че при нас има отдавнашен обичай.
Нека ви обясня: когато някой младеж навърши 15години, родителите му подаряват тетрадка като тази, която нося аз на врата си, и всеки път, когато нещо много го е зарадвало, той трябва да отвори тетрадката и да запише в нея:Вляво: това, което го е зарадвало.Вдясно: колко време е продължила радостта.Запознал се е с годеницата си и се влюбил в нея: колко време е продължила тази безмерна страст и радостта, че я познава? Седмица? Две? Три седмици и половина?...След това вълнението на първата целувка- колко е продължило? Минута и половина , колкото целувката? Два дни? Седмица?Бременността и раждането на първото дете?...А женитбите на приятелите?А най-мечтаното пътуване?А срещата с брата, който си идва от далечна страна?Колко е продължила радостта от тези събития? Часове? Дни?Така в тетрадката записваме всеки момент на радост...Всеки момент.Когато някой човек умре,обичаят ни е да отворим тетрадката му и да съберем времето нa неговата радост,за да го запишем върху гроба му.
Защото това според нас е единственото и истинско ЖИВЯНО ВРЕМЕ.