Детето е любопитно, наивно, чисто, добродушно.
Действията и мислите му са без предразсъдъци.
Действа по инстинкт, върши това, което мисли.
Мисловният му свят е голям.
Разхожда се в света на невъзможното с мечтите си и постоянно се радва на тяхната красота.
Цветята, докато не увехнат и децата, докато не заплачат, са красиви.
Те не трябва да бъдат разплаквани.
Не трябва да бъдат мачкани от бомбите, разрушенията, недоимъка, садизма, себелюбието.
Детето трябва да бъде господар на красивото, доброто,
Действията и мислите му са без предразсъдъци.
Действа по инстинкт, върши това, което мисли.
Мисловният му свят е голям.
Разхожда се в света на невъзможното с мечтите си и постоянно се радва на тяхната красота.
Цветята, докато не увехнат и децата, докато не заплачат, са красиви.
Те не трябва да бъдат разплаквани.
Не трябва да бъдат мачкани от бомбите, разрушенията, недоимъка, садизма, себелюбието.
Детето трябва да бъде господар на красивото, доброто,
и щастието.
Сред всички месеци, Рамазан е най-благодетелният.
Говеенето пък е розата на този месец.
Прекрасно е да помиришеш от тази роза, да я наблюдаваш.
Един специален месец като Рамазан, една толкова специална роза, вярващите вдишват чак до вътрешността на дробовете си.
Децата на вярващите също изпитват голямо удоволствие от този месец.
Говеенето пък е розата на този месец.
Прекрасно е да помиришеш от тази роза, да я наблюдаваш.
Един специален месец като Рамазан, една толкова специална роза, вярващите вдишват чак до вътрешността на дробовете си.
Децата на вярващите също изпитват голямо удоволствие от този месец.
С идването на оруча един път в годината, който е един от нормалните ибадети, изживява една голяма промяна.
В къщите започва нощният живот.
Преди Рамазан домовете са обвити от сладко вълнение и приготовление.
Броят и разнообразието на храните и сладките се увеличава.
Особено приготовлението на храната преди четенето на езана преди всеки ифтар.
В къщите започва нощният живот.
Преди Рамазан домовете са обвити от сладко вълнение и приготовление.
Броят и разнообразието на храните и сладките се увеличава.
Особено приготовлението на храната преди четенето на езана преди всеки ифтар.
Всички в семейството спят.
Домакинята на къщата е станала рано през нощта и със сънени очи, но щастлиава приготвя храната.
И след като стане готова трапезата за тези, които ще говеят, те биват събуждани.
Интересни са и залюляванията на хората, които със сънливи очи отиват да си измият лицето.
След това се сяда на трапезата, прави се дуа и започват да се хранят.
Малките деца в къщата се питат, какво ли е това.
Те са любопитни след, като са чули звука на лъжиците и видели светлината.
С голямо желание се включват в говеенето, стига големите да разрешат.
Радостта пък е безмерна, ако някой специално ги покани да участват.
Домакинята на къщата е станала рано през нощта и със сънени очи, но щастлиава приготвя храната.
И след като стане готова трапезата за тези, които ще говеят, те биват събуждани.
Интересни са и залюляванията на хората, които със сънливи очи отиват да си измият лицето.
След това се сяда на трапезата, прави се дуа и започват да се хранят.
Малките деца в къщата се питат, какво ли е това.
Те са любопитни след, като са чули звука на лъжиците и видели светлината.
С голямо желание се включват в говеенето, стига големите да разрешат.
Радостта пък е безмерна, ако някой специално ги покани да участват.
Говеенето предоставя голямо удоволствие на децата.
Достатъчно им е да докажат на семейството си, че са издръжливи на глад и да се представят достойно пред тях.
Те говеят.
И с наближаването на времето за ифтар нараства и тяхното вълнение.
Минутите не минават.
В едната ръка плод, в другата остатъци от сладки пръчици, сред ароматите на вечерята в очакване на един знак: звукът на барабана/или езана/.
Очаквайки този момент, децата достигат до върха на своето удоволствие, когато чуят ударите по него.
Децата, които не знаят с кое по-напред да започнат.
И красотата- най-малките членове да са около софрата.
Говеенето на детето е красиво.
Говеенето на детето е говеене, което пречупва кръста на дявола.
Достатъчно им е да докажат на семейството си, че са издръжливи на глад и да се представят достойно пред тях.
Те говеят.
И с наближаването на времето за ифтар нараства и тяхното вълнение.
Минутите не минават.
В едната ръка плод, в другата остатъци от сладки пръчици, сред ароматите на вечерята в очакване на един знак: звукът на барабана/или езана/.
Очаквайки този момент, децата достигат до върха на своето удоволствие, когато чуят ударите по него.
Децата, които не знаят с кое по-напред да започнат.
И красотата- най-малките членове да са около софрата.
Говеенето на детето е красиво.
Говеенето на детето е говеене, което пречупва кръста на дявола.
Какво ли не иска да яде то след вечерята.
На този ден то е пораснало.
Ето защо трябва да отиде там, където ходи баща му-в джамията, да кланя теравих намаз.
Децата от предните редици често любопитстват за смеха, идващ от задните.
Децата, които нерядко се оглеждат наоколо и внезапно започват да тичат при правенето на руку на възрастните.
Изморяват се от продължителността на теравих намаз и го изоставят.
В такива случаи те могат да се срещнат с твърдото предубеждение и мъмрене от страна на родителите си.
Децата, които биват водени в джамията с указанията от рода на:
"недей да тичаш, не се смей, не върши пакости", с течение на времето забравят това, което са обещали.
Смеят се, усмихват се, играят си, бягат, вървят със скръстени ръце, поглеждат наоколо с очи, но все пак не забравят, че се намират в джамията.
Локумът, сладките, лакомствата, които се раздават след края на теравих намаз са толкова скъпи за детето, че то се опитва да се кланя, дори и с цената на изморяването.
Ако пък се раздават преди намаза, то е още по-хубаво за него.
Но то често се пита, защо ли раздават сладките първо на големите?
Ами, ами ако сладкото не стигне?
Какво ще стане с очакванията на детето?
Порад итази причина, ощастливяването трябва да започне първо от децата.
Да не лишаваме децата от това сладко щастие.
Нека воденето в джамията да постигне целта си.
На този ден то е пораснало.
Ето защо трябва да отиде там, където ходи баща му-в джамията, да кланя теравих намаз.
Децата от предните редици често любопитстват за смеха, идващ от задните.
Децата, които нерядко се оглеждат наоколо и внезапно започват да тичат при правенето на руку на възрастните.
Изморяват се от продължителността на теравих намаз и го изоставят.
В такива случаи те могат да се срещнат с твърдото предубеждение и мъмрене от страна на родителите си.
Децата, които биват водени в джамията с указанията от рода на:
"недей да тичаш, не се смей, не върши пакости", с течение на времето забравят това, което са обещали.
Смеят се, усмихват се, играят си, бягат, вървят със скръстени ръце, поглеждат наоколо с очи, но все пак не забравят, че се намират в джамията.
Локумът, сладките, лакомствата, които се раздават след края на теравих намаз са толкова скъпи за детето, че то се опитва да се кланя, дори и с цената на изморяването.
Ако пък се раздават преди намаза, то е още по-хубаво за него.
Но то често се пита, защо ли раздават сладките първо на големите?
Ами, ами ако сладкото не стигне?
Какво ще стане с очакванията на детето?
Порад итази причина, ощастливяването трябва да започне първо от децата.
Да не лишаваме децата от това сладко щастие.
Нека воденето в джамията да постигне целта си.
Децата обичат много Рамазана с неговите ифтари, сахури и теравих намази.Изживяват изцяло атмосферата му, която прави хората щастливи.
Децата опитват ухайните храни, поставени на ифтар, изживяват мимолетната сладост на очакване настъпването му, изпитват величието да устоиш на глада без принуда.
Научават за Аллах, Който не виждат, но Който ги дарява с всичко.
Заедно с ифтара те си спомнят за удоволствието по време на хранене, но и за изпитанията на глада.
Говеенето, което започва сега продължава през целия му живот.
Рамазанските дни са дни, които са много важни за децата.
Не трябва да изолираме децата от това удоволствие и щастие.
Не трябва да се противопоставяме на желанието им да говеят.
Нека да възнаграждаваме и хвалим децата си заради дните, в които са говели и намазите, които са кланяли.
Защото детската памет не забравя-джамията, теравиха, ифтара, сахура…
Ако всички те сега са споменавани с носталгия
"Ах старите Рамазани!", то и децата няма да забравят тези неща и ще се научат да живеят с тях.