Отправянето на молитва дуа към нашия Създател е много тайнствено и възвишено богослужение (ибадет).

Отправянето на молитва дуа към нашия Създател е много тайнствено и възвишено богослужение (ибадет).

Да, то е най-искреният ибадет на покорния раб.

 Това е положението, в което човек най-искрено и с чисти чувства се обръща за молба към Всевишния.
В Свещения Коран се повелява за ценността и важността на молитвата дуа:

 „И когато Моите раби те питат за Мен – Аз съм наблизо, откликвам на зова на зовящия, когато Ме позове“

(Коран, 2/186),

“Зовете Ме, и Аз ще ви откликна!“

(Коран, 40/60),

„Кажи: “Не би ви обърнал внимание моят Господ,

освен ако сте го призовавали“

 (Коран, 25/77).

 

И Пратеникът Мухаммед,

Аллах да го благослови и с мир да го дари,

много често е препоръчвал на своята общност (юммет)

да отправя молитви към Всевишния, като животът на самия него е преминал в молитви към Създателя.
Молитвата дуа има много важно място в живота на вярващия. Раб, който разтвори ръце с молба към Всевишния, сякаш иска да каже следното:

 Всички причини могат да бъдат прекъснати.

Нито едно събитие в природата може да няма ефект.

 Да няма никого, който да ми подаде ръка, да намери лек за грижите ми.

Аз разтворих ръце и умолявам Онзи, който винаги чува моите вопли, който е по-близо до мен от вените ми, който обещава, че ще отговори на моите молитви и който има силата и мощта да го направи.

Това е моят Създател, молитвите ми са към него.
Чрез дуата си, дори човек да не вижда Всевишния,

 той го открива чрез творенията му и се обръщаме към Него с чувство на близост.

 Ние може да сме далеч от Всевишния, колкото е далеч Слънцето от нас.

Но Дженабъ Аллах, също като Слънцето,

 ни озарява с благоволението и рахмета си,

гали главите ни, наблюдава всяко наше деяние и не връща празни разтворените към Него ръце.

Да, Всевишният е по-състрадателен и от родителите към своите раби. Пратеникът на Аллах разказваше за тази истина на сподвижниците (сахабетата) по следния начин:

След битка една жена търси детето си наляво и надясно сред пленниците.

Търси го и, виждайки някое дете, го прегръща с надежда това да бъде нейното.

Когато разбира, че това не е нейното дете, го оставя и продължава да търси още по-ентусиазирано.

 Според правилото, който търси намира, най-накрая открива и своето дете, прегръща го силно, за да усети миризмата му.

 В този момент Пратеникът на Аллах посочва тази гледка и пита:

 „Виждате ли тази майка?

Би ли могла тази майка да хвърли в огъня на Ада своето си дете?“

Сахабетата отговорили уверено:

„Разбира се, че не би го хвърлила в огъня,

о, Пратенико на Аллах.“

 След това Пратеникът повелил:

 „Аллах е по-милостив и състрадателен към рабите си от тази майка.“

Как се отправя молитва?
Относно въпроса как да отправяме молитви към Създателя ни, бихме могли да кажем следното:

Когато се отправя дуа към Всевишния, на първо място,

 трябва да се вярва, че тя ще бъде приета от Аллах и да се отправя със сериозна увереност и убеждение.

 Молитвата не трябва да е на принципа

 „И да се приеме, и да не се приеме – все едно“

или „Би ли ми дал еди-какво си о, Аллах?“

Защото съкровищницата на Аллах е много богата и Той е способен на всичко.

Ако пожелае, може да направи от просяка султан само за един миг. Затова е необходимо, когато се отправя молитва, да се желаят стойностни неща.

 Например вместо Рая да се желае най-високата степен в него Фирдевс от Всевишния Аллах.

 По този начин ни учи да се молим Последният Пратеник, хазрети Мухаммед, Аллах да го благослови и с мир да го дари.
На второ място, ние приемаме и вярваме, че Аллах има силата и могъществото да осъществи нашите желания и молби.

Ние отново казваме:

 „Той има силата да създаде един вечен свят и Дженнета (Рая) и желаем от Него да ни приеме в Рая.

Това не е само молба или представяне на положението си пред някого, в същото време е дълбоко заявление и с това заявление се изразяват всички съвършенства и имена на Всевишния. Ето, една такава молитва е един искрен ибадет и несъмнено не би била отхвърлена.
Освен това, докато човек отправя молитва, не трябва да е безразличен, а да се моли с умиление и силни чувства и емоции.

 Нали понякога има просяци пред джамията или на улицата, които казват толкова мили думи, че човек се чувства задължен да им даде нещо.

И ние, като раби на Всевишния, трябва да се молим по начин, който да накара милосърдието на Аллах да се разтърси.

 Някои хора са се спасили благодарение на точно такива искрени молби и молитви. Например един, когато с обич и в екстаз каже:

 „О, мой Създателю!

 Знам какъв съм.

 С моите ибадети трудно бих могъл да вляза в Дженнета, но ако Ти пожелаеш, това може да се случи.

Дори да ме оставиш в Джехеннема (Ада), аз толкова много те обичам, че бих разказвал на хората там отново за Теб!“

А един друг, жадуващ и любещ Всевишния, казва следното: „О, мой Създателю!

 Погледнах към Теб и погледнах и себе си.

Не ми приляга на мен да извършвам грехове, но на Теб толкова много ти приляга да опрощаваш…!“
Да, подобни искрени молитви биха накарали милосърдието на Всевишния да се разтърси и Той да направи това, което най-много му отива, да направи така, че тези молитви да бъдат причина за тяхното опрощение.
И тъй като дуата притежава един такъв искрен дух, хората не трябва никога да я изоставят.

 Всевишният несъмнено чува молитвите на вярващите, но понякога те искат погрешни неща и Аллах им дава това, което е по-добро за самите тях.

Както посочва Бедиуззаман, рабът може да поиска от Всевишния да го дари със син, а Аллах да му отреди дъщеря, праведна като хазрети Мерйем (Дева Мария).

Източник: https://wardahasan206.blogspot.com