Първото нещо, което изисква възпитанието по отношение на Всемогъщия Аллах, е искреноста в служенето Му и избягване на съдружаването (ширк) и двуличието (нифак). В тази връзка Всевишният Аллах казва:
“И бе им повелено да се прекланят единствено пред Аллах, предани Нему в религията…” (ел-Беййине, 93: 5)
“…Който копнее за срещата със своя Господар, да върши праведни дела и в служенето си на своя Господар никого да не съдружава с Него!” (ел-Кехф, 18: 110)
Искреността кара вярващия да изпълнява повелите на Всевишния Аллах и да страни от Неговите забрани. Описвайки изпълняването на заповедите от вярващите, Всевишният Аллах казва:
“…Чухме и се подчинихме. Опрости ни, Господарю наш! Към Теб е завръщането.” (ел-Бакара, 2: 285)
Постоянството в подчинението на Аллах ражда смирение и страхопочитание, особено по време на молитвата намаз. Всевишният Аллах казва:
“…Намазът предпазва от покварата и порицаваното….” (ел-Анкебут, 29: 45)
“Сполуката е за вярващите, които при изпълняването на намаза си са смирени.” (ел-Му`минун, 23: 1-2)
И когато човешкото сърце почувства страхопочитание при заставане пред Аллах, ще получи смирение, което ще проличи във всички негови дела. И така ще бъде благодарен на Аллах за Неговата благодат.
Благата на Аллах са много и за всяко от тях трябва да се изрази благодарност. А това ги превръща в ибадет към Аллах. Езикът е благодат и неговата признателност към Аллах е да казва: Ел-хамду лиллях - хвала на Аллах! Детето също е благодат и неговата признателност е да бъде възпитано като достоен мюсюлманин. Така е и с уважението към родителите и наизустяването на Свещения Коран. Има много видове благодат, за които трябва да изкажем признателност. Ето защо Всевишният Аллах казва:
“И ако пресмятате благодеянията на Аллах, не ще ги изчислите…” (ен-Нахл, 16: 18)
Въпреки това вярващият е подложен на предопределената съдба (кадер) от Аллах и на Неговите изпитания, при които той не разполага с нищо, освен с търпение и задоволство от съдбата си. И така очаква наградата си от Аллах. Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) казва:
“Колко чудно е делото на вярващия! Наистина, всяко негово дело е добро, но това не е за никой друг, освен за вярващия. Ако го връхлети щастие, благодари и това е добро за него. А ако го сполети нещастие, търпи и това е добро за него.”
(Муслим, 2999)
Ако мюсюлманинът следва този път, ще спечели смирение от Аллах, и така ще стане един от Неговите раби, които не намира там, където им е забранил да бъдат. А ги намира там, където им е повелил. Това е разяснено от Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем). Абдуллах ибн Мес`уд (радияллаху анх) казва: “Пратеникът на Аллах (с.а.с.) каза: “Срамувайте се от Аллах – истински!” Ние му рекохме: “О, Пратенико на Аллах! Ние се срамуваме и хвала на Аллах.” А той рече: “Не така... Който се срамува истински от Аллах, нека да опази в главата си онова, което е научил, нека да опази в корема си, което е вътре и нека да споменава смъртта и изпитанията. Който желае отвъдния свят, ще изостави прелестите на земния свят. Който извърши това, той се срамува истински от Всемогъщия Аллах.” (Тирмизи, 2458)
Ако вярващият извърши някакъв грях, бърза да се покае пред Аллах, надявайки се на милостта Му и страхувайки се от Неговото наказание – без да губи надежда за милостта на Аллах. Милостта на Аллах обхваща всичко. За което Всевишният Аллах казва:
“Кажи: “О, раби Мои, които престъпвате в ущърб на себе си, не губете надежда за милостта на Аллах! Аллах опрощава всичките грехове – щом се покаете. Той е Опрощаващия, Милосърдния.” (ез-Зумер, 39: 53
“И бе им повелено да се прекланят единствено пред Аллах, предани Нему в религията…” (ел-Беййине, 93: 5)
“…Който копнее за срещата със своя Господар, да върши праведни дела и в служенето си на своя Господар никого да не съдружава с Него!” (ел-Кехф, 18: 110)
Искреността кара вярващия да изпълнява повелите на Всевишния Аллах и да страни от Неговите забрани. Описвайки изпълняването на заповедите от вярващите, Всевишният Аллах казва:
“…Чухме и се подчинихме. Опрости ни, Господарю наш! Към Теб е завръщането.” (ел-Бакара, 2: 285)
Постоянството в подчинението на Аллах ражда смирение и страхопочитание, особено по време на молитвата намаз. Всевишният Аллах казва:
“…Намазът предпазва от покварата и порицаваното….” (ел-Анкебут, 29: 45)
“Сполуката е за вярващите, които при изпълняването на намаза си са смирени.” (ел-Му`минун, 23: 1-2)
И когато човешкото сърце почувства страхопочитание при заставане пред Аллах, ще получи смирение, което ще проличи във всички негови дела. И така ще бъде благодарен на Аллах за Неговата благодат.
Благата на Аллах са много и за всяко от тях трябва да се изрази благодарност. А това ги превръща в ибадет към Аллах. Езикът е благодат и неговата признателност към Аллах е да казва: Ел-хамду лиллях - хвала на Аллах! Детето също е благодат и неговата признателност е да бъде възпитано като достоен мюсюлманин. Така е и с уважението към родителите и наизустяването на Свещения Коран. Има много видове благодат, за които трябва да изкажем признателност. Ето защо Всевишният Аллах казва:
“И ако пресмятате благодеянията на Аллах, не ще ги изчислите…” (ен-Нахл, 16: 18)
Въпреки това вярващият е подложен на предопределената съдба (кадер) от Аллах и на Неговите изпитания, при които той не разполага с нищо, освен с търпение и задоволство от съдбата си. И така очаква наградата си от Аллах. Пратеникът на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем) казва:
“Колко чудно е делото на вярващия! Наистина, всяко негово дело е добро, но това не е за никой друг, освен за вярващия. Ако го връхлети щастие, благодари и това е добро за него. А ако го сполети нещастие, търпи и това е добро за него.”
(Муслим, 2999)
Ако мюсюлманинът следва този път, ще спечели смирение от Аллах, и така ще стане един от Неговите раби, които не намира там, където им е забранил да бъдат. А ги намира там, където им е повелил. Това е разяснено от Пратеника на Аллах (салляллаху алейхи ве селлем). Абдуллах ибн Мес`уд (радияллаху анх) казва: “Пратеникът на Аллах (с.а.с.) каза: “Срамувайте се от Аллах – истински!” Ние му рекохме: “О, Пратенико на Аллах! Ние се срамуваме и хвала на Аллах.” А той рече: “Не така... Който се срамува истински от Аллах, нека да опази в главата си онова, което е научил, нека да опази в корема си, което е вътре и нека да споменава смъртта и изпитанията. Който желае отвъдния свят, ще изостави прелестите на земния свят. Който извърши това, той се срамува истински от Всемогъщия Аллах.” (Тирмизи, 2458)
Ако вярващият извърши някакъв грях, бърза да се покае пред Аллах, надявайки се на милостта Му и страхувайки се от Неговото наказание – без да губи надежда за милостта на Аллах. Милостта на Аллах обхваща всичко. За което Всевишният Аллах казва:
“Кажи: “О, раби Мои, които престъпвате в ущърб на себе си, не губете надежда за милостта на Аллах! Аллах опрощава всичките грехове – щом се покаете. Той е Опрощаващия, Милосърдния.” (ез-Зумер, 39: 53