Както бяхме споменали и преди, бракът в ислямската религия е много важна тема и колкото е важна, толкова трябва и да се разглежда сериозно. Когато кандидат-съпрузите стигнат до определената възраст, в която ще могат на първо място да бъдат родители в същото време и учители, едва тогава те могат да мислят за брак.
Имам Джафер казва на учениците си за определено време да отлагат създаването на семейство. Също така и имам Ебу Ханифе забранява на ученика си имам Ебу Юсуф за определено време да се жени и му казва следното: “Първо трябва да допълниш знанията си за обучение и възпитание, и да възприемеш необходимите знания, които трябва да притежаваш, когато дойде време за женитба. В противен случай времето за образоване от живота ти ще остане наполовина. Отделно трябва да работиш някъде, откъдето да изхранваш семейството си с позволена (хелял) храна. Едва, когато стигнеш до това положение, тогава нишката на живота ти ще бъде по-ясна.” Ето така имам Ебу Ханифе наставляваше своя ученик, който по-късно по време на аббасидите се издига до най-връхна точка в управлението на народа. Единият от тези двама велики личности е големият учен и основател на ханефитската школа имам Ебу Ханифе, който е и имам на нашия мезхеб (школа), а другият е имам, дошъл от рода на Пророка. Обстоятелството, което трябва да научим от тази случка е, че съвместният брак е доста сериозна институция. Затова тези, които ще се женят, трябва да разберат дали са стигнали нивото, в което ще могат да се грижат като един учител и възпитател за своето дете. Или дали са на възраст, в която могат да споделят остатъка от живота си със съпруг или съпруга? Дали имат необходимите качества, с които да възпитат децата си, както е необходимо.
Ако кандидат-съпрузите могат да отговорят с “да” на тези въпроси, то спокойно могат да предприемат такава стъпка. Но, ако самите те не могат да се самоконтролират, ако дори и с четири-пет човека не могат да намерят общи точки, за да се разбират, ако всеки ден предизвикват неприятности, то все още не може да се каже, че са достигнали до необходимото ниво, за да се оженят и да отгледат деца.
Основният идеал на всеки гражданин на страната, за нейното светло бъдеще, трябва да бъде изграждане на идеални хора и идеално семейство. Тази идеална цел може да бъде постигната единствено от хора, които притежават чисто сърце, нивото на достойнство да е високо, и усърдност, оформяща светлинна колона, която да достига до големи висоти. Това не е дело на тези, които не правят поклон (седжде) пред своя Създател, които са с почернели души, които надигат глава срещу Всевишния Аллах. Светлото бъдеще на страната, с позволението и помощта на Аллах, ще го осъществят достигналите единство в своите дела и думи, образовани и светли поколения. Искам да кажа, както е казал Пратеникът на Аллах на Хаббаб ибн Ерет: “Аллах ще благоволи да се случи това нещо, но и вие трябва да се съобразявате с причините за неговото осъществяване.” (Buhari, Manakib 25; Manakibul-Ensar 29; İkrah 1; Ebu Davud, Cihad 97)
Това, което искаме да кажем, звучи доста красиво и ясно в стихотворение на Хазрети Ефе от Алвар:
Ако течеш като вода,
аko плачеш като Ейюб,
ако ти се къса сърцето,
не биха ли те попитали за състоянието ти?
Ако ти пред Великия Създател
си се отдал напълно,
и Му служиш, както е повелил,
Аллах не би ли те наградил?
Ако ние винаги бъдем като течащата вода и главата ни се удря от камък на камък при различните проблеми, ако можем да кажем: “Има ли още някъде, където да отидем?”, то на всяка наша спирка ще чуваме по една радостна новина, отново ще усещаме помощта на Аллах и без да ни възпира нищо, винаги ще вървим към Него. Това ще бъде потвърждението и вярата ни в Аллах. Силно и искрено вярваме, че Той няма да ни подведе в нашите дела и очаквания.
Тези обстоятелства ги засегнахме впоследствие. Всъщност обстоятелството, което искахме да разясним, беше как да укрепим основите на възпитанието на бъдещото поколение. Ако си спомняте в една от предишните части бяхме се спрели върху темата “Как нашият дом трябва да бъде превърнат в едно училище, една възпитателна среда, как родителите трябва да притежават състрадание и милост?” Настоятелно се постарахме да разясним, че ако родителите искат в бъдеще да видят нормални постъпки и обноски у децата си, то е задължително самите те да ги притежават и изпълняват.
1. Всестранно възпитание
Ако желаем нашите деца да израснат смели и храбри, то не трябва да ги плашим с вампири, великани, джинове или феи. Те трябва да израснат с вътрешна сила, която може да се противопостави срещу всички неприятности.
Ако желаем децата ни да бъдат вярващи, то във всяко едно наше действие трябва да личи нашата вяра в Аллах, когато се наложи да бъдем чувствителни, с нашите усмивки, с начина ни на лягане и ставане, по време на кланяне с искрените ни чувства и молитви, с изпитването на състрадание към другите, всички тези неща трябва да изпълват сърцата на децата ни. Трябва да бъдем такива, каквито искаме да ни видят и да страним от постъпки, с които ще се унижим пред тях.
Ние трябва винаги да се стараем да бъдем уважавани и почитани от нашите деца, за да може нашите думи да бъдат възприемани и да не реагират отрицателно, когато пожелаем нещо. Затова можем да кажем, че бащи, които са със слаб характер, пред децата си най-много могат да бъдат техни приятели, но в никакъв случай те не биха могли да им бъдат учители, възпитатели и не биха могли да ги възпитат, както те желаят.
Нашият дом винаги трябва да изглежда като едно училище, един храм, един възпитателен център, за да може техните чувства, души и сърца да бъдат задоволени, а не да се превърнат в роби на плътските им желания.
2. Привикване на детето от малко да ходи на джамия
По времето на Пророка, децата въпреки, че са били малки, винаги са можели да ходят на джамия. Но колко горчив факт е, че в днешно време да заведеш детето си на джамия се смята за нарушение на джамийските правила. Също така горчива истина е, че в повечето ни джамии се намират груби възрастни, които в очите на децата се явяват като зебани (изпълняващи задача ангели в Ада), които карат децата да се страхуват от джамията. За съжаление понякога има такива възрастни, които са с ограничени познания относно религията и изобщо за света, но си мислят, че като се намръщят на децата, като им свиват вежди, ще опазят ценността на джамията. А всъщност така те карат децата да се плашат от джамията и вършат постъпка, която противоречи на сунната на Пратеника. Препоръката на Пратеника при подредба на сафовете (редиците) в джамията по време на кланяне на намаз е на първо място да бъдат мъжете, след тях евентуално, ако има недъгавите, а след тях децата и логически след тях да се подредят жените. (Vehbe Zuhayli, İslam Fıkhi Ansk., 2/352-353)
Ето когато така се отнесем към децата, тогава те ще видят и усетят силното желание и изпитваната наслада от хората, които кланят там и това ще увеличи желанието им да живеят религиозен живот. Придавайки това значение, ние не трябва да гоним децата от джамията, да им изглеждаме ядосани, да ги караме да се страхуват, а напротив, ако е възможно да им подаряваме нещо, да ги накараме искрено да се кланят. Трябва да им помогнем да обикнат джамията, нейната градинка и винаги да бъде живо в сърцата им чувството, че това е едно свещено място. Понякога, отслужвайки намаз сред другите вярващи в джамията Пратеника на Аллах качвал своя внук Умаме на раменете си, когато се навеждал го оставял на земята, а след като ставал отново го качвал на раменете си. (Nesai, Sehiv, 13; Muvatta, Salat 85) Когато това нещо е направено от личността, която следваме, пътеводителят на всички ни Пратеника на Аллах, това за нас е от голямо значение.
Никога не е споменавано Пратеника да е използвал думи, с които да изгони някое дете от джамията. Придавайки значение на това, трябва единият от красивите ъгли в нашата махала да е зает от храм, а домът ни да се превърне в място за молитви, така че детето ни да заспива и да се събужда с признаци, напомнящи му за Аллах, да усеща как живота му е отдаден на Аллах, да определи сам пътя си със свободна воля и съвест. Ако погледнем нещата от гледна точка на молитвата намаз, когато настъпи времето да научим детето си да я отслужва, ако неговият баща го хване за ръка и го накара да стои до себе си, когато кланя намаз, за да усети задълбочеността на искреността по време на намаз, то може да се каже, че родителите са успели в едно много важно дело. Защото кланянето на намаз е много важно дело, което помага да се отправиш към Всевишния Аллах.
3. Изчистване на неяснотите още в началото
Когато започнете да показвате на детето си как се кланя намаз, тогава за намаза и за други религиозни теми то ще ви задава различни въпроси, ще бъде любознателно. Но най-вече децата, които са затворени в себе си, много вероятно е да не зададат на родителите си въпроси за религията, които ги интересуват. Тогава е много важно вие, използвайки различни причини и средства, да го накарате да се отпусне, да събере смелост, за да зададе тези въпроси. Защото, ако с всеки изминал ден в съзнанието на детето ви остават въпроси без отговори, след време всяко едно съмнение, всяко едно двоумение, всеки неразяснен религиозен въпрос, всяко едно неразбрано значение и мъдрост на някое обстоятелство, свързано с вярата, всичко това ще ще пронизва сърцето му.
Дори останалите без отговор въпроси понякога толкова бързо се разрастват като рана в неговия вътрешен свят, че един ден ще го повалят и ние самите няма да разберем как е станало това. И така то може всеки ден да идва с вас на джамия, да казва “Ля иляхе илляллах” (няма друг бог освен Аллах), да споменава имената на Аллах, да Го възхвалява, да Му благодари, да свидетелства, че Той е Единствен, но в действителност може да е победен от двоуменията вътре в него и да се оплете в паяжината на съмненията. Когато изпращате детето си в някой университет, за да получи добро образование, ако преди това навреме не е наблегнато върху проблемите, които могат да го сполетят, то по-късно неизбежно ще видим у него чувства, мисли и поведение, породени от останали без отговор въпроси, свързани с религията, които не бихме одобрили изобщо. Затова детето ни никога не трябва да изпитва празнота по отношение на неговия разум, неговото сърце и неговата душа, и винаги трябва да се подхранва според възрастта му. Понякога оставяме децата си на определени възпитатели или възпитателки. Те от своя страна се стараят да навлязат във вътрешния свят на децата и в рамките на техните чувства се стараят да намерят отговор на проблемите им. Всъщност това възпитание трябва да го правят самите родители. Ако нямат възможност да го правят, то тогава непременно трябва да намерят добре подготвени възпитатели или възпитателки, които да възпитават детето им, за да не се позволи то да остане с празноти по отношение на възпитанието, които по-късно ще костват неговото истинско щастие. За изграждането на идеален характер, който да притежава стабилни религиозни основи, искрени разбирания за божи раб и да бъде част от живота му, то това може да бъде осъществено единствено със загриженост в тези норми.
4. Отслужване на намаз и отправяне на дуа в среда, където детето може да ви наблюдава
Необходимо е във вашия дом да бъде заделено определено място и определено време за извършване на молитви. Нужно е кланянето на намаз през петте задължителни времена, ако има възможност, да се изпълняват вкъщи заедно с останалите или да заведете детето си на джамия. Последно споменатото по-точно може да бъде полезно, когато майката вкъщи не може да кланя. Когато майката за определено време не може да кланя намаз, детето ви за да не остане с мисълта, че “може и без да отслужвам молитвата”, точно в тези моменти ходенето на джамия може да му подейства положително. Но ако не съществува такава възможност, то тази празнота може да се запълни със следния вариант, който се споменава и в книгите по фъкъх (религиозно право): “Една жена дори и да е в някое от извинителните състояния при жените (неразположеност или родилка), то тя пак може да вземе абдест, да седне върху седжаде, да отвори ръце и да прави дуа. Така и тя ще получи възнаграждение, като че е кланяла намаз, и пред погледа на детето й ще бъде запълнена празнотата, която ще се получи, ако не кланя.” (İbni Abidin, Reddul-Muhtar, 1/291) Това е от голямо значение за възпитанието. Защото така детето ви вкъщи никога няма да изпита липсата молитвата, на просълзените очи или на отворените ръце за молитва. А ще бъде свидетел на постоянната усърдност, взискателност и искрено съзнание на раб. Следователно би било добре, докато настъпи момента, в който вие да разкажете на детето си защо една жена не може да се моли заради определени състояния и къде е мястото им в религията, от време на време да го хващате за ръка и заедно да ходите на намаз в джамията.
Ще дойде ден, когато след като започне да се чете езан в джамията, детето ще ви напомни, че е време за молитва, а вие, ако сте заети и не сте успели да чуете дори края на езана, то отново ще ви напомни, също както едно време вие сте му напомняли.
Освен това трябва да имате определено време през деня, през което да отправяте дуа към Аллах. В това време трябва искрено да споделите чувствата и проблемите си с Всевишния Създател и така да покажете на детето си, че Аллах е Този, Който винаги може да ни защити. Дори, ако отправяте дуите си на глас, може да бъде по-полезно. Молитвите, които се предават от Пратеника на Аллах сподвижниците чували от самия него, когато той се молел. Повечето от тези молитви ги предава Хазрети Аиша. Също така има предания от Хазрети Али, Хазрети Хасан и Хазрети Хюсеин, Аллах да бъде доволен от тях.
Така че и вие можете да споменавате молитвите си на глас, за да ви чуват околните или да си поставите за цел детето ви да научи определена молитва, поради което да я изричате на глас. Ако желаете вашето дете да бъде усърдно, да изпитва уважение и респект към Аллах, е необходимо първо самите вие да бъдете такива.
През живота си имам такива незабравими случки, че когато си спомня за тях, настръхвам целия. Голямо въздействие ми оказваха молитвите на баба ми към Аллах. Когато тя почина аз бях още малък, но си спомням, когато покойният ми баща разказваше нещо, свързано с религията или четеше Коран, тя веднага започваше да се вълнува. Така се вълнуваше, че ако изведнъж чуе името на Аллах сякаш ще пребледнее. Ето това нейно състояние повлия много на моята душевност. Ето тези искрени постъпки, просълзени очи и вътрешна болка, които изпитваше не много образованата ми баба, но изпълняваща стриктно молитвите си, оказа върху мен силно въздействие. Сядал съм при значително много големи учени, за да науча нещо и да слушам техните разпалени и развълнувани наставления и беседи. Но мога да кажа, че поуките, които си взех от възпитаващите постъпки на баба ми, не можах да ги получа от никой друг. Струва ми се, че за оформянето ми като мюсюлманин, съм длъжник на полученото от искрените деяния на моята баба, моят баща и моята майка.
Мисля, че напуснахме рамките на темата, нека се върнем към същността. Много важно е да бъде точно определен статусът на родителите в семейството. Както бяхме споменали и по-горе, много важно е, когато в определено време отворите ръце и с глас искрено изразите чувствата и болката си пред Всевишния Създател, да споменете, че сте пред Него и Го молите за помощ и детето ви бъде свидетел на всичко това, въздействието върху него ще бъде несравнимо. Когато то види как се борите за един от най-важните въпроси – отвъдния свят, как мислите за това и го приемате с надежда, то никога не би забравило това. Всъщност ние сме длъжни, когато се молим на Аллах, да се молим така, че все едно е пред нас, сякаш Го виждаме. Всяко едно положение, когато се кланяме, трябва да ни напомня за Него. Положението ни пред Него можем да го представим в следната рамка: “Да си представим, че сме се изправили пред Аллах и Той ни пита: “О, мой раб, стани и дай сметка за живота си!” А ние надявайки се на Неговата милост и пред Неговото величие, сме се изправили и поставили ръка върху ръка, стоим почтително. Усещайки Неговото величие и нашата незначителност, колко предупредително е едно такова положение за нас и за другите около нас!” В едно предание, макар и не напълно достоверно, Пратеника на Аллах казва: “Имам един определен момент пред Аллах, в който до мен не би се доближил ни ангел, нито някой друг...” (Aclüni, Keşfü`l-Hafa, 2/173-174) Значи ние трябва да имаме това определено време, този определен момент, в който детето да ни наблюдава и когато дойде неговото време и той да прави това, което е видял, да може да ги прилага в богослуженията. Когато след време се изправи срещу опасности, които могат да променят мисловната или практическата му насока, тези гледки да могат да му се притичат на помощ като спасителен пояс и да го спасят.
Не отбягвайте това обстоятелство, защото в Свещения Коран в Сура Юсуф, ако можем така да се изразим, ни се дава една психологическа нагласа. Разбира се, ние не мислим, че пророка Юсуф си е помислил нещо вътрешно, но в Свещения Коран се повелява: “Вълнуваше я той, но и тя щеше да го развълнува, ако не бе видял довода на своя Господ. Така бе, за да отклоним от него злото и покварата. Той бе от нашите предани раби.” (Юсуф, 12/24)
Колкото и да е оспорвана истинността, според мнението на големите тълкуватели на Свещения Коран, под споменатия “довод” се цели да се каже, че пред Юсуф духовно се явява пророка Якуб и с учудване и с ръка на уста казва: “Юсуф!” и спира в най-важния момент този еталон за целомъдрие, а той отвръща: “Опазил ме Аллах!” (Юсуф, 12/23) (İbn Kesir, Tefsiru`l – Kur`an, 4/308-309)
Затова, за да предотвратите опасности и случки, които могат да ви отклонят, много е важно искрено да ви се насълзяват очите и вътрешно да ви боли в примери като предишния. Това са едни вечни гледки в подсъзнанието на детето ви, които при среща с някоя лоша случка, в неговото въображение ще се отваря един прозорец, през който вие поставили ръка върху устните си, ще се изправите срещу него и ще му казвате: “Защо постъпваш така?” и така винаги ще бъдете един пътеводител в живота му и протегнатата ви ръка ще го предпазва от различните опасности.
5. Почит към Свещения Коран
Отделно значение носи и това да научите децата си да могат да четат Корана. Но също толкова важно е и когато го чете, да чувства, че това е словото на Аллах. За съжаление днес често срещано явление е някои хора да четат Коран, но той да не слиза по-надолу от гърлата им. Вие можете да бъдете добър пример за детето ви, като го накарате когато чете Коран да се почувства сякаш е пред Аллах или е седнал на колене до Пророка, така още веднъж ще спечелите сърцата на тези, които са до вас. Когато четете Корана и се просълзявате, това, което видят децата ви, ще им въздейства по много различен начин. Мнението ми е, че хора, които четат Корана без да го чувстват със сърцата си, довеждат до безчувственост другите около тях. В достоверни хадиси Пратеникът на Аллах казва: “Най-добрият между четящите Коран е, който го чете със силна тъга.” (Münavi, Feyzül-Kadir, 2/529) и “Този Коран е низпослан с тъга.” (İbn-i Mace, İkame, 176)
След като Свещения Коран разглежда в много от темите си натовареният с редица проблеми човек, то и ние със състоянието си представяме тази тъга. Но за достигане на това ниво, едно от важните обстоятелства е да разбираме какво ни казва Свещения Коран. Затова, че Коранът е слово на Аллах, ние трябва да показваме уважение към него, но за да можем с достойнство да кажем, че сме разбрали, че това е слово на Аллах, трябва малко повече да положим усилия, което вярвам, отново ще покаже уважението ни към Корана. В същото време и вашето дете ще види полаганите от вас усилия и ще може по-задълбочено да вникне в съдържанието на Корана, така с разбраното значение на знаменията ще задоволи душата си.
Тези, които се задоволяват само със знанията си за Свещения Коран, от гледна точка на религиозното им разбиране и усещане е недостатъчно. А тези, които нямат никакво отношение са в пълна загуба. Затова мисля, че ще бъде от полза отново да напомним, че сме длъжни да се научим и да научим децата си какво се казва и обещава в знаменията на Свещения Коран, като разберем тяхното свещено значение.
За да ни стане по-ясно преданието, споменато по-горе, Хафъз Мюнави ни разказва следната случка:
“Едно малко дете наизустило Корана. Преди да излезе на изпит пред учителя си, през цялата нощ прочел целия Коран, на сутринта отслужил намаз и отишъл при учителя си. Излязъл пред него, но малко прежълтял и пребледнял. Учителят му и физически, и духовно бил способен да стане духовен водач. Като видял състоянието на ученика, попитал другите ученици защо е прежълтял. Те му казали: “Учителю, този ваш ученик чете целия Коран до сутринта и без да спи идва на уроци.” А учителят му, понеже не желаел Коранът да се чете по този начин, му казал: “Синко, Коранът трябва да се чете, както е низпослан. От днес нататък ще четеш Корана, представяйки си, че аз съм пред теб и ти ми четеш поредния си урок!” Момчето се върнало. През нощта почнало отново да чете Корана и когато на сутринта отишъл при учителя си, му рекло: “Учителю, през тази нощ едва успях да прочета половината от Корана.” Учителят: “Добре, тогава тази вечер чети Корана, като си представяш, че си пред Пратеника на Аллах!” През вечерта, развълнуван, че ще чете пред великата личност, на която е низпослан самия Коран, то чело много внимателно и точно. На другия ден казало на учителя си, че е успяло да прочете едва една четвърт от Корана. Когато учителят вижда, че има напредък, казва на ученика, както един духовен водач увеличава уроците на ученика си: “А сега като четеш ще си представяш, че слушаш как Архангел Джебраил низпослава части от Корана на Пратеника.” Ученикът отишъл и на другия ден рекъл: “Кълна се учителю, до днес успях да прочета само една сура от Корана.” Учителят казал: “Сега синко, си представи, че четеш пред намиращия се зад хиляди завеси Всевишен Създател. Мисли си, че това, което четеш, го слуша Аллах, че с низпосланото слово за теб, Той го слуша от самия теб.” На следващия ден ученикът разплакан застанал пред учителя си: “Учителю, казах “елхамдулилляхи раббил-алемин” (хвала на Аллах, Господа на световете), стигнах до “малики йевмид-дин” (Владетеля на Съдния ден), но езикът ми не успя да изрече “ийаке-неабуду” (само на Теб служим). Защото значението му беше “само на Теб служим”, а всъщност аз служа на толкова много неща, прекланям глава на толкова много неща, че когато си Го представих пред мен, не успях да премина “ийаке-неабуду”.
Хафъз Мюнави отбелязва,че това момче не е живяло дълго и след един-два дена починало. Този велик учител, който знаел и разбирал много неща и успял да докара това момче до това ниво, отива до гроба на момчето, изслушва го, вижда неговото положение, когато ученикът казва на учителя си с глас, с който ще може да го чуе: “Учителю, успях да стигна до много важното ниво “тайим” и преминах без изпитания.”
Толкова е важно да се спрем и да се замислим над значенията на знаменията в Свещения Коран, казвайки си “Това е слово на Аллах”, да се отнасяме с голямо уважение, при четене от уважение да го целунем и допрем до челото си, да се отвори към нашите сърца така, че който го чете или слуша с подобни сериозни и искрени чувства, да навлиза в сферата на Корана и за него до последно да бъдат отворени небесните врати.
Споменавайки ви за този исторически разказ, не искаме да ви кажем: “Ако не мислите по този начин, не четете Корана”, но все пак мисля, че трябва да помислим какво ни се казва в знаменията на Корана, какви промени ни кара да почувстваме в душите си и други подобни обстоятелства, когато сме като негови събеседници. За прочитане на Корана, което не води до промени в нашите души, не може да се каже, че би бил въздействащ върху личния ни живот и този на обществото. Ние трябва да можем да се променяме чрез Корана, да се насочим към хоризонтите, показани от него, трябва да почувстваме какво е скрито в него, за да може и той да разкрие тайните си пред нашите сърца.
Връщаме се на темата. Този ученик не е починал, той достигнал до Аллах. Сърцето му било спряло от вълненията, които Коранът предизвиква в чистите души и той се отправил към Създателя си. Естествено, че ще живее вечно. Защото той не успял да премине “ийаке-неабуду” (само на Теб служим) и до сутринта повтарял само това. В друг подобен случай, един човек почувствал, че душата му е в Кааба, че е допрял главата си до стената на този храм и казва: “О, мой Създателю!”, но като че ли езикът му се заключва и не успява да продължи, като казва на себе си: “Ти имаш ли толкова сили, за да кажеш това? Защо все още се възгордяваш?” Това са преживяни неща от този човек, нито могат да бъдат разказани, нито могат да се усетят от друг човек, те траят няколко минути, когато човек не е на себе си. По-късно дори самият той не би могъл да ви представи това състояние.
Затова, ако успеем да следваме тази линия, ако успяваме да показваме на дела привързаността ни към Свещения Коран и Пратеника на Аллах, то всички около нас и близки, и далечни роднини ще се развиват също като растения, върху които е валял пролетен дъжд и ще бъдем свидетели на последователни “ба’су ба’дел-мевт” (възкресение след смъртта) около нас и животът на народа ни ще премине в състояние, на което и ангелите биха завидели.
а) да се постараем детето да не намрази религията
Поколенията, които растат през последните години у нас и в другите ислямски страни не са успели да разберат, че религията улеснява и съобщава радостни новини. Явно това се дължи на незнанието и неположените усилия, с чисто сърце и разум да се разбере “смисъла” на това.
В тези години, мюсюлманите заедно с думите “Повярвахме в Аллах!”, не са успели да надникнат в техния смисъл, не са успели да запазят границата между вътрешния и външния свят и не са успели да разберат с дълбоката си съвест кои неща се отнасят към религията и кои не. За съжаление, горчива истина е, че когато беше позволено в училищата да се изучава предмета религия, въпреки, че имаха такава идеална възможност, някои от учителите по религия и култура считаха за достатъчно само да се наизустява Корана, а на децата, на които не им харесваше този предмет, използваха грешни възпитателни методи и изкореняваха напълно останалото дори и малко в тях “чувство на уважение” към религията. Правейки това, разбира се, не го правеха, за да отдалечат децата от религията, но отново се повтаряше грешка, която продължава векове наред.
Лично аз не бих могъл да кажа, че и сега се възползваме достатъчно от предоставените ни възможности от Всевишния Създател. Виждаме как пред очите ни стоят деца, които са в хиляди съмнения и колебания относно религията и докато нашата задача към тях е да премахнем тези съмнения, да ги накараме да обикнат религията, първото им желание да бъде да се обърнат към Аллах и да обикнат искрено чрез разума и логиката си Пратеника на Аллах, то ние оставяме всичко това настрана и ги плашим, казвайки им че по-важни са нещата, които биха искали да правят по-късно. Ако смятаме, че темата за религията се изчерпва само от някои формалности и се задоволяваме с това да накараме детето да наизусти някои части от Корана, то Аллах да пази, някой ден това дете може да намрази религията и ако досега е влизало в час повече може да не иска да влиза. Както не можем да дадем на шестмесечно бебе храни, които ги даваме на порасналите деца, така е нужно и до определена възраст да не караме детето да наизустява. По-добър е вариантът, когато детето придобие чувство за вяра, то само да пожелае да наизустява части от Корана. По-добре е да се наблегне върху темата, влизаща в рамките на обикване, размишляване, отговорност и запомняне. Ако не вървим в тази насока, а се насочим към методите да го караме да запамети 12, 32 или 52 фарза (задължения), то неговият невинен мозък лесно би се объркал и така съзнателно или несъзнателно ще накараме детето да намрази религията и чувствата ни към нея, което в служенето ни към религията ще бъде една неудачна постъпка.
Всички мюсюлмани трябва да бъдат много предпазливи при това обстоятелство и чрез всяко едно нещо трябва да накарат религията да бъде обиквана. Вместо да пълнят главата на детето с количества и цифри, по-добре е да го накарат да отвори сърцето и разума си към значението и смисъла на нещата. Те трябва да бъдат толкова привързани към Корана, толкова да го обикнат, че да се научат на него и да разберат какви са целите, споменати от Всевишния Аллах. Техният идеал трябва да бъде: “Създателю, помогни ми да разбера религията си, за да разбера и целите, споменати от Теб, да бъда изпълнен със Свещения Коран!” и да обвържат живота си с тази висша цел.
б) постоянство при задължителното (фарз) и допълнителното (нафиле) богослужение (ибадет)
В Свещения Коран се повелява: “И повели на твоето семейство да отслужва молитвата, и самият ти постоянствай в нея! И не искаме Ние от теб препитание, а Ние ти даваме препитание. Краят принадлежи на богобоязливостта.” (Та-ха, 20/132).
Независимо при какви условия родителите не трябва да имат недостатъци при изпълнението на религиозните си задължения. И детето им не трябва да вижда никакъв недостатък по отношение на състоянието му като божи раб. Гордостта на човечеството Пратеникът на Аллах отслужвал нощна молитва (техеджуд), която никога не пропускал, отслужвал и други видове намаз, когато ставал нощем изричал специални молитви. Когато не успявал да направи специалните си молитви в определеното време, въпреки, че не било необходимо да ги отслужва допълнително (каза), обикновено той го правел. Така по доста ярък начин ни представя как по никакъв начин не трябва да се изоставя един започнат ибадет, независимо дали го извършваме вкъщи или навън.
Сподвижниците на Пратеника много добре разбирали, че един започнат ибадет трябва да се продължава и след това. По времето на Пратеника един от сподвижниците, който стриктно изпълнявал религиозните си задължения Абдуллах ибн Амр ибн Ас, поискал да говее всеки ден и да кланя намаз през цялата нощ до сутринта. Също така дни наред не се отбивал при съпругата си, за която го оженил баща му. Когато това се разчуло и съпругата на Абдуллах се оплакала чрез свекъра си на Пратеника на Аллах на Абдуллах ибн Амр ибн Ас се наложило да отиде при Пратеника, който го порицал за това, че не е отишъл при съпругата си. Същия ден Пратеника го посъветвал да намали допълнителните богослужния, освен задължителния (фарз), но Абдуллах бил настоятелен и рекъл: “Мога да върша още повече, о, Пратенико на Аллах!” Тогава Пратеникът го убедил да говее през ден и да почива през една трета от нощта, а през останалото време да извършва богослужния. Но след време, когато Абдуллах остарял, казал на друг сподвижник: “Де да бях послушал Пратеника и да бях приел това, което ми казваше. Защото вече като стар постоянното извършване на този ибадет става много трудно. Но все пак не искам да прекъсвам допълнителния (нафиле) ибадет, който съм правел досега. Искам, както ме е оставил Пратеника на Аллах, така да ме намери.” (Buhari, Savm, 55; Fezailül-Kur`an, 34; Müslim, Siyam, 182; Ebu Nuaym, Hilye, 1/285-286)
Абдуллах ибн Амр ни дава един добър пример. Ако един човек е успял да превърне в навик някои богослужения, не трябва да ги оставя. Това потвърждава и Пратеника на Аллах в достоверен хадис: “Най-доброто богослужение е редовно изпълняваното.” (Buhari, İmam 32; Rikak 18; Müslim, Müsafirin 216,218; Münafikin, 78; Ebu Davud, Tatavvu 27; Nesei, Kiyamülleyl, 19; İbni Mace, Zühd 28) Но след определено време, когато вече нямаме сили, за да не променим мнението на детето ни, то освен задължителните богослужения, с допълнителен ще трябва да се задоволим с толкова, колкото можем да правим. Ако имаме сили за извършване само на задължителните богослужения (фарз) и сунната, поне в тях не трябва да има недостатъци. Ако сме започнали да кланяме постоянно нощен (техеджуд) намаз, то непременно трябва да продължим да го кланяме. Ако трябва да кланяме пред детето си витр намаз, то е нужно да го направим така, но ако по-въздействащо ще е като станем през нощта, то по-добре е да кланяме тогава. Ако кланяме допълнителен еввабин, ишрак или духа намаз, не трябва да ги прекъсваме, за да не остане детето ни с впечатлението, че “тези неща, които се правят, могат и да се оставят.” Така сериозното отношение към ибадета ще помогне за изграждането на детето ви като личност, която, ако самите вие имате недостатъци, ще ви подсеща да се поправите. То трябва да стигне до ниво, когато да може да каже: “Тате, ти кланяш ишрак (след изгрев) намаз, но пропускаш да кланяш духа (между сутрешен и обеден) намаз!” Също така извършвания ибадет трябва да бъде изпълнен с искрени чувства, отдаденост и уважение, така че тези положителни неща да изградят подсъзнанието на детето ви.
Обстоятелствата, които се постарахме да разясним дотук, са за тези, които мислят по този начин. Според нас, това е пътят за тези, които искат децата им да бъдат усърдни, вярващи, съзнателни, умни и познаващи исляма. За постигането на всяко едно нещо, има определен път, ако се върви по този път, могат да бъдат постигнати резултати. С други думи, ако желаем детето ни да се намира на правия път и да има определен начин на живот, то самите ние трябва да имаме път, по който вървим и определен начин на живот. Мислите и делата ни трябва да съвпадат винаги, за да бъде задоволено детето ни винаги с едно и също, а не да се раздвоява. Когато изпълним това, земният ни живот ще бъде подреден, ще имаме надежда да бъдем от печелившите в отвъдния свят и детето ни ще притежава земно и отвъдно щастие. Всичко това може да изглежда като една диета или лекарска препоръка, но на практика това не трябва да ни притеснява. Също като лекарства, които трябва да използвате сутрин и вечер, но без да обърквате и пропускате. По този начин вие ще живеете един балансиран живот, ще се отнасяте в определени норми и нормите ще бъдат определящи във вашия дом.
Гледайки чрез вашия поглед, чрез вашето слушане, вашето лягане и ставане, детето ви винаги трябва да вижда у вас идеалното и душата му да бъде запълвана с уважението, искрената отдаденост, възпитанието и спокойствието.
в) зачитане на религиозните обреди
В религията ни има някои святи понятия, които са с много святи значения. Името “Аллах” за нас е много свято и е едно от основните стълбове в нашата вяра. За човек, който не вярва в Аллах, не можем да кажем, че живее в нормите на исляма и вярата. В никакъв случай не трябва да забравяме, че сме отговорни да съдействаме това велико и толкова свято понятие след определена възраст, която при децата се смята за 7-9 годишна, то да бъде възприето от техния разум и трайно да се “настани” в техните сърца, да изпълни цялото им въображение и мечти. За да може детето ни да живее с мечти да види Пратеника на Аллах, то в нашия дом постоянно трябва да се споменава за него. Ако в една къща се говори само за телевизионни и кино артисти, ако телевизията и киното се превърнат в неговото разбиране за развлечение, то и неговото въображение и мечти ще се ръководят от някои определени артисти. Когато го попитате за имена, веднага ще може да ви изброи редица спортисти, певци или артисти, но може би няма да може да ви каже имената дори и на четири сподвижници на Пратеника. А всъщност паметта и подсъзнанието му ще бъдат препълнени с ненужни и безполезни неща.
Всяко нещо, за което се знае, че е свято в религията, трябва винаги в нашите мисли и обноски да се изразява като свято. Например Кааба е едно свято място. И когато споменавате нещо, свързано с този храм пред детето ви, трябва да се отнасяте с изключително уважение. Когато прекрачим границите на Кааба или наближим до Медине-и Муневвере (Сияещата Медина), трябва от уважение да приковем краката си в земята. Трябва да се отнесем така, както споменава имам Малик: “По тези места не можеш да се разхождаш с обувки или с магаре.” Този велик имам, когато идвал отдалеч към Месджид-и Небеви (свещения храм, където се намира гроба на Пратеника) или друг месджид (свещен храм), за да преподава уроци по хадис (предания) или още като преминавал границите на Медина, слизал от магарето и казвал, че тук трябва така да се ходи. Разбира се, дете, което види тази постъпка, ще бъде изпълнено с уважение към Равза-и Мутаххара и нейния Владетел.
В Свещения Коран се споменава същото: “Така е! А който зачита обредите на Аллах, това е от набожността на сърцата.” (Коран, 22: 32) Зачитането на обредите е плод на набожността. А набожността в сърцата е възможна само, когато те познават Аллах, когато са отправени към Него с голямо уважение, когато се уповават на Него, когато Му се подчиняват и възприемат истинското Му величие. Зачитането на обредите е от жизнено значение. Например зачитането на джамията. Пред детето тя трябва да изглежда толкова свята, че то да си представя, че всички пътища, които водят към Аллах, минават през джамията. Когато детето ви чуе от минарето “Аллаху Екбер” (Аллах е най-велик), то трябва да се изпълва и да ги повтаря, а когато свърши езана да отвори ръце и да излее чувствата си: “Аллахумме Раббе хазихид-да’ветиттаммети вес-салятил каимети, ати сейидена Мухаммеденил-весилете вел-фадилете веб’асху макамен Махмудениллези веадтеху иннеке ля тухлифул миад” (О, мой Аллах, Владетелю на този превъзходен призив и на този намаз, който ще кланяме! Благоволи Пратеника Мухаммед да достигне до Теб, до Рая и му помогни да достигне до обещаното от Теб ниво на застъпничество Макам Махмуд. Без съмнение Ти си Този, Който извършва обещаното.” (Buhari, Ezan, 8; Tefsiru Sure (17)11; Tirmizi, Salat 43; Nesei, Ezan 38; İbni Mace, Ezan 4)
Като извод можем да кажем, че ако вярваме в Аллах, ако Го обичаме и ако притежаваме набожност в сърцата си и чувство на уважение, то всичко това трябва да го възприеме и сърцето на нашето дете, да му покажем Величието на Аллах, да го накараме да обикне нашият Създател и че няма друг, който да бъде Обичания, Целта на живота ни и Желания от нас, освен Него. В предание, което споменава Таберани, предадено му от Ебу Умаме, Пратеникът на Аллах казва: “Накарайте другите божи раби да обикнат Аллах, за да ви обикне и Аллах.” (Taberani, Mu`cemu`l-Kebir, 8/90; Ali el-Muttaki, Kenzul-Ummal, 15/777) Всевишният Аллах може да бъде обикнат, ако Го познаваме добре, защото човек обича това, което познава и става враг на това, което не познава. Атеистите са врагове на Аллах, защото не Го познават, ако положеха усилие, за да Го познават, щяха да Го обичат.
Всевишният Аллах ни съобщава в Свещения Коран: “Сътворих Аз джиновете и хората единствено, за да Ми служат.” (Коран, 51: 56) При тълкуването на това знамение, Ибн Аббас и Муджахид казват, че в края на “лия’будун” (за да Ми служат) се иска да се каже “лия’рифун” (за да Ме знаят). (Kurtubi, el-Camiu li Ahkami’l-Kur’an, 17/55) Което означава, че ако един човек знае за Аллах, той ще Му служи, но ако не знае, ще бъде от неблагодарните. Затова трябва първо ние да знаем, след което да разкажем на детето си, за да знае и то и да бъде изпълнено с чувства на уважение към Аллах. Само че за всяко ниво трябва да има различен метод на разяснение и когато се разказва за Аллах, то трябва да бъде съобразно възрастта на децата. В определена възраст на детето си, ако кажете, че ястията пред него са от Аллах, без да му доказвате, а само с абстрактни разяснения, това може да бъде достатъчно за него. По-късно ще трябва да му разкажете как дъждът, който хората, животните и растенията чакат да завали, всъщност вали от небето с позволението на Аллах и е признак на Неговата пречиста милост. В по-горна възраст вече ще бъде необходимо да се разкаже как Аллах е създал природни закони водата от моретата и реките да се изпарява, как тези изпарения при взаимодействие със студен въздух се втечняват и започват да капят върху земята и че всичко това никога не може да бъде оставено просто на една случайност, а всяко едно нещо става с позволението на Аллах. За по-напредналите деца може да използвате и аргументи от позитивните науки и така да им разкажете за Аллах, за да Го обикнат.
В предание Пратеникът на Аллах казва: “Обичайте Аллах, заради това, че ви е дарил с благодат. Мен ме обичайте, заради това, че съм Пратеник на Аллах и заради Аллах. А рода ми обичайте заради това, че обичате мен!” (Tirmizi, Menakib, 31)
Когато бъде открит начина на действие, то не би било трудно да обичаш или да накараш някой да обича. Вместо да занимаваме децата си с различни ненужни издания, то по-добре би било да им дадем да прочетат за живота на Пратеника на Аллах или поне книгата на Мухаммед Юсуф Кандехлеви “Хаятюс-Сахабе” (Животът на сподвижниците), към която винаги ще могат да се обърнат и така мисля, че ще имат възможността да опознаят добре Пратеника, неговите сподвижници и техните деца, от които всеки ще бъде един от героите в неговия живот. То ще се старае да им подражава, да прилича на тях, да бъде смел като Хазрети Хамза, храбър като Хазрети Али, верен като Хазрети Ебу Бекир, справедлив като Хазрети Юмер. Нека Аллах да бъде доволен от тях!
Много важно е в нашия дом винаги на едната страна да се намира Свещения Коран, след това книга за живота на Пратеника, книги за живота на сподвижниците, с които нашето дете да “храни” сърцето си, героите от историята ни да отворят техните сърца и очи, за да обикнат техните деди.
Тук бих искал да обърнем внимание на нещо. Понякога, за да премахнем противоречащите на вярата ни двоумения и съмнения, се опитваме да философстваме и умуваме, споменавайки различни доводи, което логически е необходимо, но само да затъваме в абстрактна логика, понякога може да ни доведе до безнадеждност и да угаси пламъка в сърцето ни. Когато човек направи всичко необходимо, което е свързано със задачите, които той е избрал, ще започне да търси примери как са възникнали тези чувства и мисли в практическия му живот. И така повлиян от хилядите обективни и субективни доводи, които доказват чрез физиката, химията, астрономията, че Аллах съществува и е Единствен, дори и да се извисите нагоре, ако не можете да дадете примери от практическия ви живот и детето ви не може да ги преосмисли, то вашето дете ще възприеме всичко това само като философска теория.
Ценните постижения и заслуги на народа, за които ще разкажете, ако не можете да ги покажете, че са преживяни в определено време в историята, то за някои това може да изглежда като невъзможно. Затова вие сте длъжни да покажете, че тези ценни постижения са преживяни преди и могат да се приложат и сега.
Доскоро дори и при нас имаше известни двоумения дали това е възможно отново, бяхме с мисълта: “Тези случки може би преди са станали, но светът вече веднъж ги е видял, още веднъж да ги види и още повече да ги изживее е много трудно, дори почти е невъзможно”, която се беше разпространила сред всички. Но вече, когато виждаме, че има младежи, които знаят за Аллах и Неговия Пратеник, които искрено и силно обичат Великия Създател и Любимия Пророк, вече искрено можем да повярваме, че и от сега нататък е възможно да живее общност като сподвижниците на Пратеника. И без това в рамките на радостните новини, които се споменават в Свещения Коран и преданията, “Странниците”, за които споменава Пратеника (Müslim, İman 232; Tirmizi, İman 13), за всичко това искрено вярваме, че ще дойде ден, когато ще живее общност, която прилича на сподвижниците на Пратеника и ще издигне истинския ислям до връхна точка.
В зависимост от познанията ви, свързани със знаменията, разясняващи сътвореното от Аллах, от набожността на сърцата ви, от обичта и уважението, които изпитвате към Аллах, от уважителното отношение към месджида, джамията и религиозните обреди, всичко това започва да изглежда свято в погледа на детето ви и да бъдат израз на поканата към Аллах. Тук бих искал да припомня казаното дотук със стиховете на Яхя Кемал:
Велика повеля си ти, о, езан, създаден заради Мухаммед,
Не би бил достатъчен гласът на целия свят, създаден заради Мухаммед.
Ако смъртта не беше покорила Султан Селим Първи,
Щеше да завладее света славата на Мухаммед.
Небето прелива от светлината на стотици хиляди минарета,
Когато се разнесе ехото Божие, за да премине душата на Мухаммед.
Тогава всяка душа ще види Величието на Аллах,
Когато се отрази в Седмото небе словото на Мухаммед.
Езанът е най-важният символ сред възвишаващите чувства на мюсюлманина и предразполага за концентрацията при отслужването на намаза. В същото време чрез намаза се изразява Величието на Аллах и Неговата покана. Ако възпитате децата си, изпълнени с тези чувства, когато чуят езана и те ще се развълнуват, очите им ще се изпълват със сълзи, ще се тресат от уважение и обич. Това дело, което са го правили дедите ни за нас, което са го правили и предците им за тях, ако пожелае Аллах, трябва въпреки всичко отново всички заедно да го съживим и изправим на крака и ние, за да изпълним нашето задължение за поколението след нас. Ще разгласяваме религиозните обреди, ще предаваме важността им пред бъдещото поколение, ще се стараем да накараме всеки да обикне Аллах, Неговия Пратеник и Свещения Коран.
В заключение можем да кажем следното: нашите богослужения (ибадет), нашата служба към Аллах в нашият дом трябва да се извършва безгрешно, ако възникнат някакви съмнения и двоумения при децата ни, без да губим време, трябва да ги премахнем. Вкъщи трябва да си имаме определени часове, в които по-силно да изживяваме доближаването ни към Аллах, по-силно да усещаме как върху нас се сипе милостта на Аллах, как с изпълнени с надежда очи сме се отправили към Аллах, как сърцата ни преливат от мъка. Трябва да бъде такъв час, в който сякаш виждаме Пратеника на Аллах, във въображението на детето ни, на съпруга или съпругата ни сякаш се вижда неговия лик.
Тези неща, които може да спечели вашето дете чрез изпълнения ви с ибадет и вяра живот, са толкова важни и скъпи, че през останалия му живот то ще види и усети плодовете на всяко едно от тях и с благодарност към вас ще се моли за вас. Уважението към религиозните обреди означава да покажем на думи и дела, че те са велики, както религията ги приема за велики и скъпи. Единствено от тях, само чрез езана ще може да се разкаже за най-великия, с истинското “Аллаху Екбер” (Аллах е най-велик). Той ще разкрие Своя размах, с който развявайки като знамена в света на душите, ще обвива сърцата и вие ще се обръщате към всички тези успехи и постижения, и ще раздавате усмивки за тази съдба. http://gulvakfi.org/books/41/read-105.html