Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Пазете се от завистта, защото завистта поглъща добрините така, както огънят поглъща дървата!”
/Този хадис е сведен от Абу Дауд/
Човекът, който ненавижда дарените с благодат и желае те да бъдат лишени от нея и да се превърнат в губещи, е човек, чиято зловеща безпросветност го е въвела в заблуждение относно истината за живота.
Той е най-силно привързан към земния живот и благата му, за които яростно воюва, и не ги ли получава, – силно страда. Ето защо, той така гневно преследва онези, които са се сдобили с по-голям дял от него.
Ала това е едно дълбоко погрешно разбиране за същината на двата живота. То е дори може би израз на някакво невежество или забрава за другия живот, за това, че човек трябва да бъде подготвен за него, поради което е длъжен да не пропилява времето си, а да изпитва болка, виждайки как бързо годините отминават.
Много показателни в това отношение са следните слова на Всевишния Аллах: О, хора! При вас дойде поучение от вашия Повелител и изцеление на онова, което е в гърдите, и напътствие, и милосърдие за правоверните. Кажи: “Това е благост и милосърдие на Аллах.” И нека ликуват с това! То е по-добро от онова, което трупат./10:57-58/
Освен това завистникът е човек, обзет от немощ и нерешителност, който не познава нито своя Повелител, нито законите Му за подвластната Нему вселена.
Затова, когато поради някаква причина благополучието го е подминало, той започва да плете интриги срещу хората, които са споходени от сполука.
За завистника би било най-ползотворно да се обърне към своя Създател с молитва дуа, надявайки се, че Той и него ще дари от благодатта Си. Защото съкровищницата на Всевишния не е предназначена само за определени хора. А след като е направил това, той би могъл отново да даде простор на своите житейски въжделения.
Може би онова, което не е било по силите му в началото, ще му се удаде при неговия втори опит. И всичко това ще бъде безусловно далеч по-достойно, отколкото изпитваната към останалите злоба.
Ала огромна е разликата между завистта и благородната амбиция, между нечестивата завист и благородната завист, между завистта и порицаването на нередностите в живота, както и между нея и осъдителното отношение към онези, които не разграничават възбраната от въздаянието.
Защото благородната амбиция е желанието на човека да се издигне посредством труда си. И именно с нея си служат благочестивите сред рабите на Аллах.
В този смисъл трябва да бъдат разбирани и думите на пророка Сюлейман алейхисселям, когато е казал:
“Повелителю мой! Опрости ме и ми дай власт, с която да не бъде удостоен никой след мен! Наистина Ти си Даряващия.”/38:35/
А пък рабите на Всемилостивия са казали: “Повелителю наш! Стори нашите съпруги и потомци радост за очите ни! И ни стори водители на онези, които се страхуват от Теб!”/25:74/
Понеже да се стремиш към благодатта на Аллах, следвайки пътищата, които водят към нея, не е същото, като да изпитваш омраза към благодатта на Аллах, низпослана за определен човек.
А благородната завист е желанието на човека да се сдобие с благоволение, подобно на онова, с което Аллах е удостоил някого другиго.
Но когато хората се стремят към това, което ближният им притежава, възможно е да открехнат вратата на съблазънта, да бъдат обзети от несправедливи и безпочвени желания, да закопнеят за нещо, което смятат за полезно, макар то по същността си да е вредно. Ето защо Ислямът посочва онова, към което трябва да бъдат насочени човешките стремления и за което хората да се съревновават помежду си. За него Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал:
“Завист [да] не съществува освен за две [неща]: за човек, когото Аллах е дарил с богатство, като го е подтикнал все за добро да раздава от него; и за човек, когото Аллах е дарил с мъдрост, и той с нея отсъжда и [на хората] знание дава!”
/Този хадис е сведен от ал-Бухари/
Завистта, за която се говори в този хадис, е благородна. Тя представлява желанието за придобиване на благодат, подобна на тази, която е отредена на друг, и няма нищо общо с желанието, благодатта на другия да изчезне.
Тук се има предвид това, че високите идеали, които човекът преследва, трябва да бъдат наистина значими и велики, защото е загуба на време и енергия да свързваш надеждите си с незначителни и дребни дела. Има неща, за постигането на които упорството и усилията са напразни: чрез тях човекът си навлича единствено терзания, а от тях в крайна сметка може да се появи и злостта към останалите хора, породена не от друго, а от факта, че Аллах им е отредил вродени заложби или блага, произтичащи от тези заложби.
За всичко това и за подобните на него проявления Всевишният Аллах е казал: И не възжелавайте онова, с което Аллах предпочете едни от вас пред други! За мъжете има дял от онова, което са заслужили, и за жените има дял от онова, което са заслужили. И молете Аллах за Неговата благодат! Аллах всяко нещо знае./4:32/
А що се отнася до порицаването на нередностите в живота, то това е акт, утвърждаващ обезателната справедливост, и той по никакъв начин не принадлежи към категорията на осъжданата от Исляма завист.
Ето защо, ако гневът ни бъде предизвикан от това, че някой от нас се е сдобил с големи блага, полагайки минимални усилия, или пък се е издигнал до пост, несъответстващ на професионалните му качества, то този гняв е разбираем и похвален. Той е неизменна част от стремежа към съблюдаване на обществените интереси и няма нищо общо със злобата, насочена към нечия конкретна личност.
През определени периоди от време Ислямът изпитва душите, за да ги пречисти от калта на низката злост и да ги изпълни с чувства, по-възвишени и по-непорочни, към хората и към живота.
Следвайки нравствените постулати на Исляма, всеки ден, всяка седмица и всяка година душите преминават през сито, което задържа нечистотията в тях и отделя пороците им. Така в сърцата на вярващите не остава и следа от злобата.
Относно ежедневното пречистване Ислямът недвусмислено заявява, че, извършвайки задължителните молитви намаз, мюсюлманинът не ще се радва на произтичащото от тях въздаяние, освен ако те не са съпроводени с чистосърдечие към хората и освободеността й от зложелателството и враждебността.
Във връзка с това Пратеника на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “На трима молитвите им намаз не се издигат [дори] на педя над главите им: на мъж, заставащ пред хора, които го ненавиждат; на жена, която е пренощувала, а съпругът й е разгневен на нея; и на двама братя, разделени от вражда.” /Този хадис е сведен от Ибн Маджа/
Относно ежеседмичното пречистване, то на мюсюлманина се търси пълна сметка за всичко онова, което той междувременно върши. Аллах наблюдава човека, за да му наложи Своята присъда заради това, което е направил, и другото, което в душата му е останало скрито. Ако сърцето му е било чисто, то значи през изминалата седмица пътят му към Дженнета е бил безпрепятствен. Ала ако се е опетнил с греховността на нечестивия гняв, на яростта и завистта, то значи е изостанал по този път.
По повод на това Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Всеки понеделник и четвъртък делата [на хората] се оглеждат, и Аллах (Всеславен и Всемогъщ е Той!) опрощава в тези дни на всеки човек, който не съдружава Аллах с нищо [и никого], освен на онзи, който с брата си е във вражда. За тях Той казва: `Оставете тези двамата, докато се помирят!`” /Този хадис е сведен от Муслим/
А относно ежегодното пречистване, то след като се спусне нощта и денят вече преваля, мюсюлманинът е длъжен да не остава затворен в мрака на враждебността и окован във веригите на омразата.
Защото в земния живот на хората има дарове от Аллах, с благините на които се сдобиват единствено чистите и великодушните сред тях./Откъс от книгата “Нравствеността на мюсюлманина” автор Мухаммед ал-Газзали/
/Този хадис е сведен от Абу Дауд/
Човекът, който ненавижда дарените с благодат и желае те да бъдат лишени от нея и да се превърнат в губещи, е човек, чиято зловеща безпросветност го е въвела в заблуждение относно истината за живота.
Той е най-силно привързан към земния живот и благата му, за които яростно воюва, и не ги ли получава, – силно страда. Ето защо, той така гневно преследва онези, които са се сдобили с по-голям дял от него.
Ала това е едно дълбоко погрешно разбиране за същината на двата живота. То е дори може би израз на някакво невежество или забрава за другия живот, за това, че човек трябва да бъде подготвен за него, поради което е длъжен да не пропилява времето си, а да изпитва болка, виждайки как бързо годините отминават.
Много показателни в това отношение са следните слова на Всевишния Аллах: О, хора! При вас дойде поучение от вашия Повелител и изцеление на онова, което е в гърдите, и напътствие, и милосърдие за правоверните. Кажи: “Това е благост и милосърдие на Аллах.” И нека ликуват с това! То е по-добро от онова, което трупат./10:57-58/
Освен това завистникът е човек, обзет от немощ и нерешителност, който не познава нито своя Повелител, нито законите Му за подвластната Нему вселена.
Затова, когато поради някаква причина благополучието го е подминало, той започва да плете интриги срещу хората, които са споходени от сполука.
За завистника би било най-ползотворно да се обърне към своя Създател с молитва дуа, надявайки се, че Той и него ще дари от благодатта Си. Защото съкровищницата на Всевишния не е предназначена само за определени хора. А след като е направил това, той би могъл отново да даде простор на своите житейски въжделения.
Може би онова, което не е било по силите му в началото, ще му се удаде при неговия втори опит. И всичко това ще бъде безусловно далеч по-достойно, отколкото изпитваната към останалите злоба.
Ала огромна е разликата между завистта и благородната амбиция, между нечестивата завист и благородната завист, между завистта и порицаването на нередностите в живота, както и между нея и осъдителното отношение към онези, които не разграничават възбраната от въздаянието.
Защото благородната амбиция е желанието на човека да се издигне посредством труда си. И именно с нея си служат благочестивите сред рабите на Аллах.
В този смисъл трябва да бъдат разбирани и думите на пророка Сюлейман алейхисселям, когато е казал:
“Повелителю мой! Опрости ме и ми дай власт, с която да не бъде удостоен никой след мен! Наистина Ти си Даряващия.”/38:35/
А пък рабите на Всемилостивия са казали: “Повелителю наш! Стори нашите съпруги и потомци радост за очите ни! И ни стори водители на онези, които се страхуват от Теб!”/25:74/
Понеже да се стремиш към благодатта на Аллах, следвайки пътищата, които водят към нея, не е същото, като да изпитваш омраза към благодатта на Аллах, низпослана за определен човек.
А благородната завист е желанието на човека да се сдобие с благоволение, подобно на онова, с което Аллах е удостоил някого другиго.
Но когато хората се стремят към това, което ближният им притежава, възможно е да открехнат вратата на съблазънта, да бъдат обзети от несправедливи и безпочвени желания, да закопнеят за нещо, което смятат за полезно, макар то по същността си да е вредно. Ето защо Ислямът посочва онова, към което трябва да бъдат насочени човешките стремления и за което хората да се съревновават помежду си. За него Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал:
“Завист [да] не съществува освен за две [неща]: за човек, когото Аллах е дарил с богатство, като го е подтикнал все за добро да раздава от него; и за човек, когото Аллах е дарил с мъдрост, и той с нея отсъжда и [на хората] знание дава!”
/Този хадис е сведен от ал-Бухари/
Завистта, за която се говори в този хадис, е благородна. Тя представлява желанието за придобиване на благодат, подобна на тази, която е отредена на друг, и няма нищо общо с желанието, благодатта на другия да изчезне.
Тук се има предвид това, че високите идеали, които човекът преследва, трябва да бъдат наистина значими и велики, защото е загуба на време и енергия да свързваш надеждите си с незначителни и дребни дела. Има неща, за постигането на които упорството и усилията са напразни: чрез тях човекът си навлича единствено терзания, а от тях в крайна сметка може да се появи и злостта към останалите хора, породена не от друго, а от факта, че Аллах им е отредил вродени заложби или блага, произтичащи от тези заложби.
За всичко това и за подобните на него проявления Всевишният Аллах е казал: И не възжелавайте онова, с което Аллах предпочете едни от вас пред други! За мъжете има дял от онова, което са заслужили, и за жените има дял от онова, което са заслужили. И молете Аллах за Неговата благодат! Аллах всяко нещо знае./4:32/
А що се отнася до порицаването на нередностите в живота, то това е акт, утвърждаващ обезателната справедливост, и той по никакъв начин не принадлежи към категорията на осъжданата от Исляма завист.
Ето защо, ако гневът ни бъде предизвикан от това, че някой от нас се е сдобил с големи блага, полагайки минимални усилия, или пък се е издигнал до пост, несъответстващ на професионалните му качества, то този гняв е разбираем и похвален. Той е неизменна част от стремежа към съблюдаване на обществените интереси и няма нищо общо със злобата, насочена към нечия конкретна личност.
През определени периоди от време Ислямът изпитва душите, за да ги пречисти от калта на низката злост и да ги изпълни с чувства, по-възвишени и по-непорочни, към хората и към живота.
Следвайки нравствените постулати на Исляма, всеки ден, всяка седмица и всяка година душите преминават през сито, което задържа нечистотията в тях и отделя пороците им. Така в сърцата на вярващите не остава и следа от злобата.
Относно ежедневното пречистване Ислямът недвусмислено заявява, че, извършвайки задължителните молитви намаз, мюсюлманинът не ще се радва на произтичащото от тях въздаяние, освен ако те не са съпроводени с чистосърдечие към хората и освободеността й от зложелателството и враждебността.
Във връзка с това Пратеника на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “На трима молитвите им намаз не се издигат [дори] на педя над главите им: на мъж, заставащ пред хора, които го ненавиждат; на жена, която е пренощувала, а съпругът й е разгневен на нея; и на двама братя, разделени от вражда.” /Този хадис е сведен от Ибн Маджа/
Относно ежеседмичното пречистване, то на мюсюлманина се търси пълна сметка за всичко онова, което той междувременно върши. Аллах наблюдава човека, за да му наложи Своята присъда заради това, което е направил, и другото, което в душата му е останало скрито. Ако сърцето му е било чисто, то значи през изминалата седмица пътят му към Дженнета е бил безпрепятствен. Ала ако се е опетнил с греховността на нечестивия гняв, на яростта и завистта, то значи е изостанал по този път.
По повод на това Пратеникът на Аллах салляллаху алейхи ве селлем, е казал: “Всеки понеделник и четвъртък делата [на хората] се оглеждат, и Аллах (Всеславен и Всемогъщ е Той!) опрощава в тези дни на всеки човек, който не съдружава Аллах с нищо [и никого], освен на онзи, който с брата си е във вражда. За тях Той казва: `Оставете тези двамата, докато се помирят!`” /Този хадис е сведен от Муслим/
А относно ежегодното пречистване, то след като се спусне нощта и денят вече преваля, мюсюлманинът е длъжен да не остава затворен в мрака на враждебността и окован във веригите на омразата.
Защото в земния живот на хората има дарове от Аллах, с благините на които се сдобиват единствено чистите и великодушните сред тях./Откъс от книгата “Нравствеността на мюсюлманина” автор Мухаммед ал-Газзали/