продължение
Спорът между тези различни мнения е напълно сериозен и понякога приема формата на академична дискусия. Всъщност факт е, че никой от споменатите критици не е направил сериозен опит да вникне в същността на проблема и да представи истината по честен начин. Никой от тях не е имал нужната проницателност и морален кураж да обрисува достоверната картина на събитията. Колко тежко ще бъде тяхното бреме, когато един ден разберат, че са заблудили и дезинформирали милиони хора!
Колко сериозна ще бъде тяхната отговорност, когато разберат, че са извършили тежки престъпления срещу собствените си последователи, срещу истината и мюсюлманите!
Тук е невъзможно да представим детайлно гледната точка на Исляма относно всяка война или битка, но има основни положения, които, след като се споменат, ще дадат ясна представа по целия въпрос:
1. Трябва да се знае, че Мухаммед, изпратен от Аллах като милост за цялото човечество, се опитал да се сближи с управителите на съседните територии,приканвайки ги да приемат Исляма и да споделят милостта на Аллах. Трябва да се знае също, че те не само отхвърлили милостивата му покана, но и му се надсмели и обявили открита война срещу мюсюлманите. При различни набези византийски и персийски войници прекосявали мюсюлманските граници, докато Пророкът(Аллах да го благослови и с мир да го дари!) все още бил жив. Така до неговата смърт мюсюлманите били принудени да воюват със своите съседи.
Това състояние на нещата продължило и по-късните събития, при следващите поколения,трябва да се разглеждат в контекста на първоначалните инциденти.
Навремето това означавало, че всички християни и християнски страни, включително Испания и Франция, били във война с новопоявилия се свят на Исляма. На ислямските“приключения” в Европа също трябва да се гледа в светлината на тези обстоятелства.
Фактът,че всички християни и християнски страни действали като единна сила, е доказан от неоспоримия папски авторитет. Това е доказано също от общата мобилизация на християнските сили срещу Исляма в кръстоносните походи през средните векове и дори през първата четвърт на двадесети век.
Когато Рим обявил война на Исляма, за мюсюлманите не оставал друг изход, освен да се защитават на което и да е бойно поле, независимо дали в Палестина, в Италия или Унгария. Това ги отвело в Испания и Южна Франция. Те не можели да позволят силната мощ на Византия и Персия да ги обгради отвсякъде, нито просто да чакат да ги изтрият от лицето на земята. В Рим издали заповед да обезглавят Мухаммед и да донесат главата му в царския дворец, начин, по който езичниците-римляни постъпвали преди това с първите християни. Трябва да се приеме, че някои войни през по-късните векове нямали отношение към Исляма, въпреки че били водени от мюсюлмани.
Тяхната цел не била разпространението на Исляма, а по-скоро се водели по определени местни и може би лични причини.Агресията е агресия,независимо дали е от страна на мюсюлманите или срещу тях.А отношението на Исляма към агресията е известно и непроменено.Ако в тези по-късни войни е имало агресия, това не може да бъде оправдано от Исляма или прието от Аллах.
2. Никой от споменатите критици не се опитва да схване същността на ранните векове и събитията от онова време.Не са съществували средства за масово осведомяване.Нямало е преса,радио,телевизия или дори редовни пощенски услуги.
Не е имало средства за обществена информация, нито начин на проповядване,освен с лични контакти.Нямало е уважение към живота, честта и договорите с отделните хора,дори и към слабите народи.Нямало е сигурност или свобода на словото.Бил заплашван всеки, който стоял зад благородна кауза или имал нетрадиционни вярвания.Това се вижда от съдбата на гръцкия философ Сократ,на първите християни и мюсюлмани.
Много пратеници, упълномощени да доставят специални съобщения на управители и владетели, не се завръщали живи.Те били хладнокръвно убивани или хващани в плен от домакините.
Мюсюлманите от Арабия трябвало да се справят с всички тези затруднения и при тези обстоятелства трябвало да работят. Те имали послание, което трябвало да предадат на човечеството, принос за това човечество и формула за спасение, която да предложат.
Коранът казва: “Зови към пътя на твоя Господ с мъдрост и хубаво поучение, и ги оспорвай с онова, което е най-хубавото.” Но кой е бил готов да слуша мирния зов на Аллах? Истина е, че много неверници избягвали да слушат Пророка от страх да не се повлияят от мирната му проповед. Те дори се съпротивлявали със сила на мирния призив на Исляма. Ранният опит в Арабия научил мюсюлманите, че е по-ефективно да си нащрек, че човек може да живее в мир,само когато е достатъчно силен да пази мира,че гласът на мира ще отекне по-добре, ако човек е способен да окаже съпротива на натиска и да премахне потисничеството.
И така, според повелята на Аллах те трябвало да запознаят външния свят с Исляма,но тогава не е имало телекомуникационна система, преса или друго средство за масово осведомяване. Имало е само едно средство личните и преки контакти, което означавало, че те трябвало да прекосят границите, но не можели да направят това на малки и невъоръжени групи. Трябвало да се движат на големи защитени групи, които приличали на армия, но това не било армия в истинския смисъл на думата. Те прекосявали границите в различни посоки по различно време. Заслужава да се обсъди онова, което се случило тогава. В някои райони ги посрещали местните жители, които отдавна били угнетявани и подчинени на чуждите сили на Византия и Персия. В други райони те първо трябвало да предложат Исляма на готовите да го приемат, а такива имало много. Неприемащите Исляма били помолени да плащат дан ( джизя ), равна на ислямския налог милостинята закат . Причините за искането на такъв вид налог били:
а) те искали да са сигурни, че онези, който плаща, знае какво прави и че Ислямът му е бил представен, но той го е отрекъл по собствена воля и избор;
б) поемали грижата да защитят онеи, който плаща и да гарантират неговата сигурност и свобода по равностоен за мюсюлманите начин, защото всяка опасност за него била опасност за неговите съотечественици-мюсюлмани те трябвало да бранят немюсюлманите и да гарантират тяхната сигурност;
в) новото положение изисквало взаимопомощ и сътрудничество на всички групи мюсюлмански и немюсюлмански,първите с милостинята закат,вторите с данъка джизя,които се изразходват в името на обществения интерес;
г) искали да са сигурни, че онзи,който плаща,не изпитва вражда към тях и към тяхното ново братство,и не е склонен да създава трудности на съотечествениците-мюсюлмани.
Животът станал труден за онези, които отрекли Исляма и отказали да плащат данъка джизя в сътрудничество с другите групи, които ги подкрепяли. Те възприели враждебното отношение от самото начало, искайки да причинят още повече беди, не толкова на пришълците-мюсюлмани, колкото на новоприелите Исляма и на техните съотечественици, плащащи дан. В национален смисъл това отношение било предателство, в човешки смисъл подлост, в социален смисъл лекомислие, във военен смисъл провокация.
Но в практически смисъл това означавало потисничество, не толкова за пришълците-мюсюлмани, колкото за новоприелите Исляма, а също и за положението на самите предатели. Това е единственият период, в който е приложена сила за вразумяването на такива хора и за подбуждането им към осъзнаване на техните отговорности като мюсюлмани, приели свободно Исляма, или като лоялни граждани,плащащи дан, способни да живеят със своите съотечественици-мюсюлмани и споделящи с тях равни права и задължения.
3. Навярно ще е проява на мъдрост тези критици да изучат Корана с честни намерения и видят какво повелява той относно войната и мира. Навярно ще е още по-голяма мъдрост да изследват състоянието на “победените” хора и условията, при които са живели преди и след своя контакт с мюсюлманите. Какво ще кажат те, ако открият,че местните жители в контролираните от Персия и Византия територии отправяли спешни призиви към мюсюлманите да дойдат и да ги освободят от потисничеството на чуждото управление.
Какво ще помислят, ако открият, че мюсюлманите-”завоеватели” били посрещани с радост, както от обикновените хора, така и от религиозните патриарси, които жадували за мюсюлманско покровителство и мюсюлманска справедлива форма на управление? Как биха обяснили те феномена, че някои от “победените” хора не само приветствали мюсюлманите, но и били на тяхна страна срещу потисниците? Как биха схванали преуспяването, свободата и прогреса на “победените” области при Исляма в сравнение с онова, което преобладавало там преди?
Ние не приемаме някаква определена гледна точка по въпроса,нито правим прибързани изводи, а просто вярваме,че си заслужава въпросът да се преразгледа и че той е достоен за сериозно изследване.
Откритията със сигурност ще бъдат важни и интересни.Възможно е западното съзнание да схване по-добре въпроса,ако той се обсъди в светлината на преобладаващите в днешния свят условия.Дълбоката заинтересованост на западните съюзници за Берлин,идващите призиви на угнетените от много места по света,тревогата на южнокорейците,страховете на лаосците,въпросът НАТО,проблемът СЕАТО,нестабилността на комунистическите сателити всичко това може да помогне на западното съзнание да вникне в събитията от онези далечни времена и в реалната политика чрез мюсюлманите от онези години.
4. Заслужава си също да се обсъди и идеята, че мюсюлманските войни с външния свят били мотивирани от икономическите потребности на арабите. Въпреки че изглеждат убедени в собствените си предположения, привържениците на тази идея не са изследвали сериозно въпроса. Наистина ли мислят, че икономическите потребности са причината, подтикнала мюсюлманите да прекосят арабските граници?
Според какви основания предполагат, че Арабия с нейните стари търговски центрове, долини и
оазиси повече не била способна да произвежда достатъчно за мюсюлманите? Дали са направили сериозна справка за това, колко са взимали за себе си мюсюлманите “агресори”,колко са разпределяли сред хората под тяхно управление и колко са изпращали обратно в централната администрация Медина, Дамаск, Багдад или Кайро?
Дали са сравнили годишните доходи на “завладените” територии преди и след Исляма,дали са открили, че “агресорите” са просто заинтересовани търсачи на приключения или не? Дали са имали причина да вярват, че онези мюсюлмани са взели повече,отколкото са дали или са взели повече, отколкото са вложили и инвестирали? Дали са попаднали на доказателство, че през някой период централното управление в Арабия е получавало от “завладените” протекторати дан( джизиа ) или налози, нужни за развитието на тези протекторати? И ако са попаднали, то колко е било получено и струвало ли си е “приключението” в непознатия свят? Събрали ли са те някаква достоверна информация, че Арабия е била привилегирована и е имала предимство в
разноските или програмите за развитие пред “завладените” области?
Накрая, изведнъж ли Арабия е усетила заплаха от “бум на населението”, който принудил мюсюлманите да водят авантюристични войни или да правят икономически проучвания?
Опитът да се тълкуват контактите на мюсюлмани и немюсюлмани като резултат от икономически потребности може да изглежда нещо ново и привлекателно,но в него,изглежда,не се съдържа много истина,нито сериозни научни изследвания.
В най-добрия случай може да се изкаже съмнение относно този опит, че е доста неудовлетворителен и незавършен.Има още много да се прави за търсене,изследване,анализ и сравнение. Докато това не стане,никой критик няма морално право да представя собствените си теоретични предположения за общовалидни или задължаващи.
Това е израз на друга любезна покана на Исляма към всички критици да полагат по-сериозни усилия в търсенето на истината.
5. Няма особена нужда да се приемат за сериозни мненията на онези, които разглеждат мюсюлманските войни като грабеж и плячкосване. Какво може да бъде по-несериозно или стереотипно от подобно мнение? Това е най-краткият път в областта на изследването и лесен изход от някои интелектуални и морални проблеми, но е далеч от истината.
Отново могат да се зададат същите въпроси от точки 3. и 4. по-горе,само за да се разбере каква плячка са взели или изпратили обратно в Арабия мюсюлманските“авантюристи” и колко от техните хора са се върнали вкъщи с крадени стоки. Целта на това не е да се спомене за развитието, възраждането и процъфтяването на “завладените” територии при същите тези “грабители”.
Няма да се спираме на фактите за упоритите преследвания и тежките загуби на живот и имущество,нанесени на мюсюлманите,или провокациите и заплахите срещу тях.Това е апел към хората с подобно мнение по-внимателно да изучават събитията и да представят по-отговорни заключения.И трябва да запомнят,че каквато и плячка да са събирали мюсюлманите,тя е била много малка в сравнение с изгубеното чрез конфискация,узурпация,
преследване и провокационни действия срещу тях от враждебните лагери.
Независимо дали критиците от различните групи приемат или не подобна гледна точка,остава
фактът,че Ислямът е религия на мира в пълния смисъл на думата,че несправедливата война никога не е била сред неговите принципи,нито е била търпяна от него,че никога не е била използвана сила,за да бъде той наложен на някого,че експанзията на Исляма никога не се е дължала на принуда или натиск,че Аллах не прощава подобно нещо и Ислямът никога не приема злоупотреба,и че онзи,който изопачи или неправилно представи ислямското учение,ще навреди повече на себе си и на колегите си,отколкото на Исляма.
Той е оцелял при най-трудните условия и ще оцелее,за да бъде безопасен преход към вечното щастие,защото е религия на Аллах и Правият Път към Него.Ако тези критици имат съмнения относно споменатите факти,нека с мъдрост да изучат Исляма, да прочетат отново Корана и да освежат своите знания за историята.
Фактът,че икономическият просперитет и културното възраждане последвали разпространяването на Исляма в “завладените” области, не означава задължително,че мюсюлманите са искали да имат икономически придобивки и военни трофеи.
Дори ако такива придобивки и трофеи са били поощрявани в по-късните периоди на ислямската история,то от това не следва,че Ислямът предпочита войната пред мира и че
мюсюлманите се радват на военните трофеи.
Има по-добри обяснения.Едно от тях трябва да бъде много ясно на онези,които са свикнали с класическите дискусии,с протестантската етика и духа на капитализма там,където протестантството,наред с други фактори,е довело до издигане на модерния капитализъм.
Никой сериозен човек не би твърдял, че протестантите са разработили своята етика с цел икономическия си разцвет или че модерният капитализъм все още зависи от протестантската етика.