Сумеийе бинти Хаббат (р.а), майката на Аммар ибн Ясир (р.а) е първата жена шехид (мъченик) от сподвижниците на Пророка (с.а.с).
Сумеийе била робиня на Ебу Хузейфе ибн Мугире, който и позволил да се ожени за Ясир, който пък бил бежанец от Йемен и работел при Ебу Хузейфе.
Ебу Хузейфе се отнасял добре към тях, и когато се родил Аммар, той освободил Сумеийе и й позволил да жиеят с Ясир в малка колиба, която се намирала до неговата къща в Мекка.
Но когато Пратеника на Аллах приканил меканците към исляма, най-напред синът Аммар, а след това Сумеийе и мъжът й Ясир приели Исляма. И поради това, че били бедни и сами, и нямали роднини в Мекка, те били наказвани от идолопоклонниците, които искали да ги отвърнат от религията на Аллах (с.т).
Ебу Хузейфе, който до вчера ги защитавал и се отнасял добре към тях, днес им станал най-големият враг.
Вързал ги с въжета и заповядал на своите роби да ги изтезават докато се откажат от новата си религия.
Но семейството Ясир смело претърпели на всички наказания, под които ги подложили меканските мушрици и удържали на думата си, която дали пред Аллах (с.т),
че – Само на Него ще се молят и само от Него ще искат помощ.
Един ден когато идолопоклонниците наказвали Сумеийе и нейното семейство, Пратеника на Аллах (с.а.с) с мъка на сърце (поради това, че не може да направи нищо за тях) минал покрай мястото където ги наказвали, и като ги видял вързани и простряти върху горещия пясък в пустинята казал:
„Търпете, о, семейство Ясир, без съмнение вашето място е дженнет…”
А те когато чули това, въпреки страшната болка, която усещали се усмихнали и погледнали към Пророка (с.а.с).
След известно време Пратеника на Аллах (с.а.с) се върнал отново при тях, но този път успял да се добере до мъжът на Сумеийе – Ясир.
Когато видял пред себе си Пророка на Аллах, той заплакал и казал:
„О, Пратенико на Аллах, благодарим на Аллах за това, че ни изведе от тъмнината на неверието, към светлината на истинската вяра, но до кога ще продължават тези мъки!?”
Пратеника на Аллах с мъки на сърце отправил дуа към Аллах (с.т) казвайки:
„О, Аллах, о, Господи на световете!
Дари семейството Ясир с твоята прошка и милост, и бъди Милосърден към тях!”
След като се минали няколко дни, поради това, че Ясир (р.а) бил стар и измъчен човек, повече не можал да издържи на наказанието, под което бил подложен и предал душата си на своя любим Аллах.
Той бил първият шехид (мъченик) сред мюсюлманите.
Когато Ясир починал, яростта на Ебу Хузейфе се удвоила и той още по-силно започнал да удря Сумеийе и Аммар, но след като се изморил, обръщайки се към Ебу Джехил (Аллах да ги накаже и двамата) казал:
„Оставям ги на теб, каквото искаш това ги прави…”
Като чул това
Ебу Джехил (Аллах да умножи наказанието му) възгордявайки се изправил пред Сумеийе (р.а) и казал: „Аз знам, знам, че поради красотата на Мухаммед ти повярва на неговия Господ…!!”,
а тя (Аллах да бъде доволен от нея) го погледнала с омраза и го уплюла в лицето.
Ебу Джехил се озверил още повече и забил в гърдите й копието, което държал в ръцете.
Така Сумеийе (р.а) станала вторият шехид в исляма и първата мъченица -жена сред сподвижниците на Пророка (с.а.с).
О, Аллах! Колко силна вяра!?
Какво търпение!?
Каква смелост!?
И колко щастлив край!!
Тази жена научи тази умма, че не подобава на вярващ – мъж или жена, да мълчи пред злото на тираните, да крие своята вяра и да се срамува от нея.
Научи ги, че най-голямата сила на този свят е вярата на човека, и че не подобава на вярващите да се отдават на този кратък живот, и да забравят за отвъдното.
Синът й Аммар, веднага след като бил освободен, тичайки при Пратеника на Аллах (с.а.с) посочил с пръста си към нея, а Пророка (с.а.с) със сълзи на очи отправил дуа към Аллах (с.т) казвайки:
„О, Аллах, Твоят пратеник те моли, не наказвай в огъня нито един от семейството на Ясир!!”
Не след дълго, когато станала битката на Бедр и Ебу Джехил (Аллах да увеличи наказанието му) бил убит, Пратеника на Аллах (с.а.с) дошъл при Аммар и му рекъл: „О, Аммар, Аллах Всемогъщия уби убиецът на майкати!”
Една робиня, един бежанец и синът им Аммар – останали завинаги в златните страници на нашета история, което ни показва, че славата не е в родът и богатството, а в повярвалото в истината храбро сърце!
„О, Аллах, Всемогъщи Владетелю, дари ни с истинска вяра и ни води по правия път….”
(Амин)